— Той е нарисувал няколко прекрасни жени — каза полковникът.
— Ако имах бар, крайпътно заведение или кръчма, щях да окача някоя от тези картини — каза шофьорът. — Но ако занеса вкъщи портрет на жена, старата ще ме гони от Ролинс до Бъфълоу. И ще бъда щастлив, ако стигна до Бъфълоу.
— Можеш да я подариш на местния музей.
— В нашия музей има върхове на стрели, индиански бойни украси за глава, ножове за сваляне на скалпове, различни скалпове, вкаменени риби, лули на мира, снимки на Хапващия Дроб Джонстън и кожата на един мошеник, когото обесили, а някакъв доктор го одрал. Една картина на жена няма да подхожда там.
— Виждаш ли онази campanile отвъд равнината? — попита полковникът. — Ще ти покажа едно място там, долу, където се сражавахме, когато бях момче.
— И тук ли сте воювали, сър?
— Ъхъ — каза полковникът.
— Чий беше Триест в онази война?
— На фрицовете, на австрийците, искам да кажа.
— А ние взехме ли го от тях?
— Чак след като свърши войната.
— А Флоренция и Рим?
— Наши.
— Е, не мисля, че ви е било толкова зле тогава.
— Сър — добави кротко полковникът.
— Извинявайте, сър — бързо каза шофьорът. — Аз бях в трийсет и шеста дивизия, сър.
— Видях нашивката ти.
— Мислех си за Рапидо, сър. Не исках да бъда нахален или дързък.
— Нищо — каза полковникът. — Просто си си мислел за Рапидо. Слушай, Джаксън, всеки, който е воювал дълго, има свое Рапидо, и то не само едно.
— Не бих могъл да изтърпя повече от едно, сър.
Колата мина през веселото градче Сан Дона ди Пиаве. Построено е отново, но не изглежда по-грозно от което и да е градче на Средния Запад и колкото то е процъфтяващо и оживено, толкова Фосалта, малко по-нагоре по реката, е бедна и мрачна, помисли си полковникът. Нима Фосалта не можа да се съвземе след Първата война? Не бях я виждал, преди да я раздрусат, мислеше си той. Бомбардираха я жестоко преди голямата офанзива на петнайсети юни, през осемнайсета. След това ние я бомбардирахме още по-жестоко, преди да я превземем отново. Спомни си как атаката беше започнала от Монастие и преминала през Форначе; в този зимен ден той си спомни какво беше през онова лято.
Преди няколко седмици беше минал през Фосалта и се беше спуснал надолу по хлътналия път, за да намери мястото, където го бяха ранили на брега на реката. Не беше трудно да го открие — там реката правеше завой, а гнездото, където някога стоеше тежката картечница, беше обрасло с гъста трева. Тревата беше опасена от овце или кози и гнездото беше заприличало на котловина, останала след разработването на златна жила. Тук реката течеше бавно, с мътносин цвят, покрай брега бе обрасла с тръстики. Наоколо нямаше никой и полковникът клекна ниско, хвърли поглед отвъд реката откъм брега, където някога не беше възможно да подадеш глава през деня, и се облекчи на самото място, на което, както беше пресметнал, го бяха ранили тежко преди трийсет години.
— Жалко постижение — каза той гласно на реката и на брега, натежали от есенната тишина и мокри от есенните дъждове. — Но лично мое.
Изправи се и погледна наоколо. Не се виждаше жив човек — той беше оставил колата долу на хлътналия път пред най-крайната и най-тъжната построена къща на Фосалта.
— Сега ще довърша паметника — каза той на мъртвите и извади от джоба си стар сгъваем нож „Солинген“, каквито носят немските бракониери. Ножът щракна при отварянето, той го завъртя и изкопа малка дупка във влажната земя. Изчисти ножа в десния си ботуш, после вкара кафява банкнота от десет хиляди лири в дупката, затъпка я и постави отгоре чима.
— Двайсет години по петстотин лири за Medaglia d’Argento al Valore Militare6. За „Кръста на Виктория“, вярвам, дават десет гвинеи. А за ордена „Кръст за отлична служба“ изобщо не се плаща. За „Сребърната звезда“ — също. Рестото ще задържа за себе си.
Сега вече е хубав, помисли си той. Има merde7, пари, кръв, виж само как расте тази трева, в земята има и желязо заедно с единия крак на Джино, двата крака на Рандолфо и капачето на дясното ми коляно. Прекрасен паметник. Има всичко. Плодородие, пари, кръв и желязо. Звучи като нация. Където са плодородието, парите, кръвта и желязото — там е и родината. Но са ни нужни и въглища. Трябва да се сдобием, с малко въглища.
После погледна отвъд реката, към построената отново бяла къща, която някога беше превърната в отломки, и плю в реката. Плю отдалече и едва я улучи.