— Нещо вече се случва.
Тя понечи да отвърне, но погледът му я накара да се въздържи. Алериа просто кимна и се надвеси да прошепне нещо в ухото на коня си. Той осъзна, че тя му е повярвала и за миг тревогата и страхът му отстъпиха пред внезапната топлина.
Струваше им се, че ездата им отне цяла вечност. През долините и хълмовете на Голдшир47, после през малкото градче Даркшир48 и сивата земя на прохода, който неслучайно носеше името Дедуинд49, близо до Каразан, където живееше Медив, и към калното, смърдящо Блато на скръбта. Но сега земята се изменяше и Туралиън усети как се олюлява при вида й. Шумата, макар и гниеща и зловонна, поне бе някакъв знак за живот. Земята под тях бе започнала да почервенява и изсъхва, почти мъртвешки.
Алериа се намръщи.
— Усещам я… мъртва — каза тя, опитвайки се да надвика гръмките удари от копита.
Туралиън кимна, но нямаше дъх да отвърне. Те продължиха да напредват през голия пейзаж, докато не достигнаха едно малко възвишение. От там се виждаше крепостта, издигаща се като бял хълм над червената земя. Туралиън спря и се напрегна в опита си да открие какво точно не му дава мира, и прошепна.
— Нещо не е наред.
Алериа прикри очи от ярката слънчева светлина. Тя виждаше доста по-добре от него, огледа се… и зяпна. Туралиън разбра, че е бил прав.
— Атакуват я! — извика тя. — Ордата… Туралиън… сякаш отново виждам Втората война! Сигурно са стотици!
В гласа й прозвучаха едновременно ужас и задоволство, а лицето й отново се изкриви в студена усмивка от омраза и гняв. Той си спомни разговора им, когато тя пристигна в Стормуинд. Изглежда, че Алериа със сигурност щеше да получи шанс да заличи много „вредители“. Той не искаше да я вижда така жадна за смърт… и се опасяваше, че тази жажда може да замъгли разсъдъка й.
— Почти сме ги настигнали — каза той, обръщайки се към нея и командирите й, които се бяха приближили до него. — Ще ударим в гръб и ще ги приклещим между нас и Недъргард. Щом ги победим, ще влезем в цитаделата и ще подкрепим защитата, в случай че отново атакуват. Да вървим.
Те се спуснаха към последното възвишение и точно преди да го изкачат, Туралиън даде знак да спрат. Пред тях се намираше пътеката към последния хълм, очертана от камъни и достигаща до широкото плато.
И от там можеха да видят всичко. Орки, стотици орки напираха по стените на Недъргард, но крепостта явно засега удържаше на ударите им. Тук-там се виждаха зелени трупове. Туралиън видя един, от врата на който стърчеше стрела, няколко други бяха лошо обгорени, а други изглеждаха непокътнати. Той вдигна поглед към фигурите във виолетови роби зад парапета на крепостта и въпреки бедственото положение, се усмихна леко.
— Трябва да ударим, преди да се усетят, че сме тук. Съберете хората и атакувайте по мой сигнал.
Командирите му, включително Алериа, кимнаха и се оттеглиха към отрядите си, за да предадат заповедта. Извадиха се оръжия, приготвиха се стрели, свалиха се щитове и визьори и армията потегли напред. Туралиън и останалите внимателно се придвижиха до ръба на платото, а звукът от копита бе приглушен от прахта… и, слава на Светлината, орките изглеждаха твърде заети да крещят и ръмжат, за да усетят приближаването им.
Време беше. Те достигнаха границата, до която можеха да се движат незабелязано. Туралиън си пое дълбоко дъх и вдигна високо чука си.
— Синове на Лотар! — извика той, а силата на Светлината усили гласа му и го отнесе до всеки един под негово командване. — За Алианса… За Светлината!
Войниците му извикаха зад гърба му и няколко стотици гърла нададоха бойния си вик. Туралиън замахна с чука си напред и даде начало на атаката. Някои от орките в последната редица дочуха виковете и се обърнаха, но бяха пометени от връхлитащите ги коне. Най-крайните воини бяха хванати неподготвени, покосени преди дори да забележат опасността зад гърбовете си. Хората от крепостта нададоха радостни викове, виждайки как Туралиън и хората му настъпват напред, размахвайки чукове, секири и мечове. Алериа и рейнджърите не спираха да мятат стрели с нечовешка скорост и без да пропускат целта, а конете им дори не забавяха ход.
За изненадващо кратко време Туралиън успя да се добере до огромните порти на Недъргард, които се отвориха пред него. Той се поколеба и погледна назад към битката. Срещна погледа на Алериа и й даде знак да се насочи към портите. Тя леко се намръщи… нямаше желание да пропуска битката, но те бяха командири на отряди и дори тя знаеше, че трябва първо да се срещнат с командира на крепостта, и то възможно по-скоро. Елфата кимна и Туралиън пришпори коня си през тесния процеп, отблъсквайки един орк, който се опита да го последва. Алериа яздеше до него, толкова наблизо, че кракът й се опря у неговия, а след миг портите се затвориха зад гърба им.