— Той държи Окото на Даларан51! — извика Антонидас, вдигна една ръка, за да събуди магическа мълния, а с другата призова останалите от Кирин Тор.
Само шепа хора можеха да се съберат в Тайното хранилище, но поне Крас щеше да получи подкрепление, когато неизбежно щеше да се стигне до умората, съпровождаща всеки магически двубой. Това обаче не бе официален дуел, помисли си Антонидас, когато мълнията му уцели един от рицарите на смъртта и го запрати в далечната стена, а от дупката в гърдите му се вдигна пушек.
Друг рицар на смъртта вдигна жезъла си, скъпоценните камъни по него проблеснаха на слабата светлина и Антонидас усети как нещо сякаш сграбчва сърцето му с леденостудени ръце. Той хвана гърдите си с две ръце, опитвайки се да прогони пронизващата болка. Успя да промълви заклинание и около него се появи виолетово сияние, което премахна студа. Благодарение на мистичните си сетива архимагът можеше да види магическата атака, която наподобяваше огромна ръка, изградена от дим. Той я отблъсна и я запрати обратно към господаря й. Рицарят на смъртта се строполи на земята.
До архимага се телепортира друг член на Кирин Тор — елфа с дълга черна коса. Една фина бледа ръка се протегна към гърдите на Антонидас, а другата махна към ужасните натрапници. Антонидас едва забеляза как още фигури се материализират в залата. Той се опитваше да си поеме дъх, докато дробовете му се разширяваха и сърцето му отново започна да тупти, благословено с топлината, която изведнъж изпълни тялото му. През все още замъгления си поглед той видя как двама рицари на смъртта се гърчат от болка. Изведнъж телата и крайниците им се покриха с пламъци. Други двама рицари отстъпиха назад. Антонидас с ужас осъзна, че се опитват да избягат. Изкривените сенки от пламъците на умиращите им събратя изведнъж оживяха и обгърнаха рицарите на смъртта, погълнаха плътта им и от тях не остана нищо, освен блед спомен за съществуването им.
Макар че нямаше да оживеят, ако изобщо можеше да се каже така, обсадените рицари на смъртта нямаше да се хвърлят в прегръдката на смъртта сами. Все още отслабен от атаката и опита си да я потуши, Антонидас не можеше да направи друго, освен да гледа безпомощно как двамата рицари на смъртта се обърнаха с все още пламтящи тела и се нахвърлиха върху жената, която го беше спасила. Бледото лице на Сатера се изкриви, главата й се килна назад, а черната й коса се развя около нея като наметало, докато въздухът напускаше дробовете й. Антонидас чу звук от пропукване, когато усилващият се натиск премаза гърдите й и строши костите й.
— Сатера! Не!
Антонидас се обърна и видя принц Кейл’тас, чието изражение бе изкривено от гняв от смъртта на близкия му другар и колега. Елфът вдигна ръце и рязко ги изпъна встрани. Един от рицарите на смъртта се сгърчи и изкрещя, когато тялото му буквално се разкъса на парчета. Страховитата гледка извади Антонидас от унеса му.
— Кейл’тас! — извика той насред врявата, опитвайки се да се изправи на крака. — Кейл’тас!
При втория му опит елфът се обърна и съзря Антонидас с пронизващите си очи.
— Не им позволявай да се телепортират! — извика Антонидас, отблъсквайки атаката от мълния, която се разби в щита, който той бързо успя да издигне около себе си.
Елфският принц поклати глава, сякаш за да се осъзнае, и кимна. Той насочи цялата си ярост към нарушителите и вдигна ръце за следващото си заклинание, а водачът им самодоволно му се усмихна.
— Рицари на смъртта, при мен! — извика той, вдигайки високо Окото на Даларан.
Малкото останали рицари се подчиниха и се събраха в кръг с гръб към господаря си, за да го защитят. Докато Кейл’тас произнасяше края на заклинанието си, сенките около нарушителите се свиха и този път придобиха виолетов оттенък заради светлината на Окото, а формите на рицарите на смъртта избледняха. И изчезнаха за миг. Кейл’тас изруга на родния си език.
Плячката избяга… но все пак можеше да бъдат проследени и хванати на мястото, където се бяха телепортирали. Антонидас произнесе заклинанието, изменяйки го леко, за да се материализира точно при рицарите на смъртта. И внезапно се намери на един широк балкон, който веднага разпозна — намираше се на един от горните етажи на Виолетовата цитадела. Рицарите на смъртта се бяха скупчили е единия край, а водачът им стоеше гордо сред тях, с Окото в ръка. Не след дълго Крас, Кейл’тас и останалите се появиха. Кейл’тас и Антонидас бяха подготвили заклинанията си както в главата, така и на устата си и този път имаха успех. Водачът на рицарите на смъртта се обърна изненадан към Антонидас и архимагът си позволи една лека усмивка.