— Тук е — промълви Рагнок.
Той отвори вратата. И замръзна от ужас. Вътре цареше непрогледен мрак, като че ли нощта се бе свила, за да се скрие тук, където светлината никога нямаше да я открие. И точно пред вратата в мрака стоеше едно същество, сякаш излязло от нечий кошмар.
То се извисяваше над орките толкова нависоко, че бе принудено да стои наведено заради ниския таван. Кожата му бе люспеста и покрита с подутини, които сякаш пулсираха и караха повърхността й да наподобява вода. От раменете, ръцете, гърдите и други места по тялото му излизаха шипове. Прекалено дългите му ръце завършваха с огромни длани и пръсти с дълги нокти. Долната част на лицето му бе твърде тясна, а горната — твърде широка, присвитите му очи проблясваха в мътно жълто, а малката му уста бе някак изпълнена с невероятен брой остри като бръснач зъби. Зад него плющеше дългата му опашка.
В една от ноктестите си ръце съществото държеше дълъг жезъл, наподобяващ копие, с дървена дръжка и заострени сребърни краища. На върха му множество шипове обграждаха огромен скъпоценен камък, който блестеше с ярка бяла светлина — и точно тя преборваше мрака в цялата гробница. От камъка се излъчваха и малки светкавици, които проблясваха и изчезваха в тъмата. Скиптъра на Саргерас52 — артефактът, който Нер’зул искаше. Орките трябваше само да го вземат от това, което Фенрис бе сигурен, че е демон.
— Няма да преминете — изсъска съществото, а гласът му се понесе към тях на мазни вълни. — Тази гробница вече бе осквернена от смъртните! Това няма да се повтори!
— Не искаме да преминаваме — отвърна Фенрис, преглъщайки страха и буцата, която бе заседнала в гърлото му. — Искаме само този жезъл, който размахваш в ръка.
Демонът се изсмя — гърлен звук, наподобяващ търкане на кост в кост, и пристъпи напред, а дългите му ноктести крака оставиха дълбоки драскотини по мраморния под.
— Тогава се опитайте да си го вземете — подкани ги той. — Като се провалите, ще разкъсам телата ви на парчета и ще погълна душите ви.
— Ще счупя костите ти със зъби и ще изпия мозъка ти! — изрева Тагар към демона. Подобен начин на общуване му бе добре познат. После атакува с високо вдигната секира.
И макар да проклинаше Тагар, че е такъв глупак, а той самият — още по-голям, Фенрис също вдигна оръжие и скочи в мелето до другаря си. Останалите тридесетина воини Тъндърлорд и Боунчуър последваха водачите си. Но въпреки всичко, битката не бе лесна. Демонът беше силен, по-силен от всеки един от тях, а също и много по-бърз. Дългите му нокти лесно прорязваха кожа, плът и кости и посичаха телата на орките, като че бяха изсъхнали листа. Скиптърът, който държеше, изглеждаше достатъчно тежък, за да разбие оркски череп, без дори да се одраска.
Самата опашка на демона бе оръжие. Тагар изрева от гняв, виждайки как съществото покоси с нея един от Боунчуър. Дългият шип на края й лесно премина през гърдите на злочестия орк и излезе от гърба му, покрита с кръв. Но най-лошата и най-страховита атака на създанието бе захапката му — тази невероятна паст се разтягаше неестествено широко, разкривайки ред след ред зъби. Фенрис видя как демонът отхапва половината глава на един воин и въпреки кръвожадната си ярост усети, че от тази гледка му прилошава.
Но тъкмо неудържимата му ярост спаси орките. При нормални обстоятелства Фенрис не одобряваше жаждата за кръв, но сега я прегърна като чиста благодат. Без нея много от орките, включително самият той, щяха да побегнат от ужас. Но сега главите им пулсираха, погледът им бе замъглен, а кръвта им бушуваше и те атакуваха отново и отново. Да, демонът бе по-бърз, но при толкова много атакуващи воини няколко от ударите им бяха успешни. Демонът беше по-силен, но раните по крайниците му го отслабиха.
Накрая той остана без опашка, една ръка и по-голямата част от крака си, а другата му ръка бе толкова потрошена, че се гърчеше като змия. Тогава Фенрис и Тагар стовариха едновременно секирите си върху дебелия му врат. Ударът дойде от две противоположни посоки и с цялата мощ, която оркските водачи можеха да вложат. И двамата получиха леки одрасквания по пръстите си от острието на чуждото оръжие. Демонът се строполи на земята, а чисто отсечената му глава се търколи в краката на Рагнок. Фенрис се наведе и вдигна скиптъра. Беше по-лек, отколкото изглеждаше, но дори той успя да долови пулсиращата му енергия.
— Взехме това, за което дойдохме — каза той и се обърна. — Да вървим.