Той кимна към Фенрис, който му върна жеста — двамата винаги се бяха разбирали добре. Фенрис смяташе Гром за един от най-добрите водачи на Ордата, както и за един от най-мощните воини.
— Взехте ли това, което ви трябваше? — попита Гром.
— Да — отвърна Горфийнд, но не даде повече пояснения.
— Какви са тези неща? — продължи Гром, загледан в каруците.
— Товар — отговори кратко и ясно Горфийнд.
Всяка каруца бе направена от дебели дървени пръти, имаше високи страни и бе изцяло покрита с дебело покривало. От начина, по който се изпъваха покривалата, Фенрис можеше да разбере само, че каруците са препълнени, но нищо повече.
— Мислех, че трябва да вземем само тези артефакти — каза Гром.
— Имаше лека промяна в плана — отвърна рицарят на смъртта. — Но нямай грижа за това. — Той повиши тон и явно бе направил и някаква магия, защото гласът му отекна из цялата долина. — Тези каруци са под моя защита и всеки, който ги докосне или се опита да ги огледа отблизо… ще отговаря пред мен.
Няколко орки се сепнаха и вдигнаха очи, а двамата, които бяха тръгнали към каруците, бързо отстъпиха назад. Фенрис сви рамене. Задачата му бе изпълнена и ако Горфийнд искаше да играе друга игричка, това си бе между него и Нер’зул.
— Колко скоро ще преминем? — попита той.
— Ще се наложи няколко души от клана ти да останат и да пазят портала известно време. Ти и останалите можете да се прибирате — отговори Горфийнд. — Тагар, ти също. Ще са ми нужни няколко от твоите Боунчуър.
Фенрис се намръщи, но кимна. Той се надяваше целият му клан да може да премине, но прояви разбиране към Горфийнд.
— Ами ние? — попита Гром.
Фенрис се извърна настрани. Той не се интересуваше от заповедите за клана Уорсонг и се обърна към заместника си — Малгрим Стормхенд53. Заедно с него той подбра дузина орки, които да останат при портала под командването на Малгрим. Никой от воините му не се възпротиви. Те бяха Тъндърлорд и служеха на Ордата.
— Към портала!
Останалата част от клана Тъндърлорд потегли през долината към Тъмния портал. Точно пред тях се намираха покритите каруци и Фенрис видя как няколко рицари на смъртта се отделят от стражевите позиции и се запътват към мистериозните товари. Горфийнд също беше там, близо до първата каруца.
Фенрис чу виковете на Тагар, който се опитваше да разпредели воините Боунчуър, както и рева на огрите, на които се обещаваше нова битка.
— Аз мачка! — ликуваше един от тях.
От някои други подвиквания явно пролича, че целият клан Уорсонг също щеше да остане тук. Порталът щеше да бъде защитен. Една част от него му казваше, че той също трябва да остане, но друга бе твърде изморена и жадуваше да се прибере у дома. По-късно, може би, той щеше да се върне с отпочинали воини и да отмени сега оставащите стражи.
Фенрис забърза към рампата и се изправи срещу Тъмния портал. Пулсиращата му енергия все още го изнервяше. Той не спираше да се чуди на това малко нещо. Фенрис лесно щеше да премине през него, но той не бе дори толкова широк, колкото колоните, които го обграждаха, а все пак успяваше да формира мост между два различни свята. Оркът всеки път очакваше порталът да поддаде, да се срути и да разкъса всеки, който се намира в него. Тази мисъл отново го накара да забърза крачка и да притича през него, усещайки познатото чувство, когато напусна Дренор — сякаш тялото му се засилва на огромно разстояние. Кожата му настръхна от внезапен студ, пред очите му проблесна искра и в следващия миг той вече се взираше в познатото червено небе на родния Дренор. Фенрис въздъхна с облекчения и продължи напред, а след известно време спря да изчака хората си.
Освен своите воини, той забеляза орки от други кланове, както и Горфийнд, който вече бе потеглил с каруците. Фенрис бе изпълнил заповедите и сега просто щеше да чака следващите инструкции на Нер’зул. Дотогава воините Тъндърлорд щяха да си отпочиват по домовете си. Той се бе наситил на интриги, измами и заговори за много, много време напред.
Тринадесет
Кадгар беше в залата за срещи — едно от малкото напълно завършени помещения в Недъргард. Той настояваше да остане на балкона и да продължи да помага в защитата срещу Ордата, но Туралиън го убеди да влезе за малко вътре и да хапне нещо.
— Архимаг или не, няма да си от помощ на никого, ако припаднеш от глад или умора — бе отбелязал другарят му.