Нер’зул искаше да вдигне ръце и да запуши ушите си, но знаеше, че това би било напълно напразно. Той си пое дълбоко дъх и се успокои.
— Благодаря ти за огромната помощ, Детуинг. Всички орки са ти признателни.
— Лорд Детуинг.
— Разбира се… Лорд Детуинг.
Драконът в човешка форма стоеше пред него, без да си позволи и най-малкия пропуск.
— Има ли нещо друго, което можем да направим за вас? — попита Нер’зул. Той искаше да се отърве от това същество.
Драконът-човек се замисли, присви устни и потърка брада. На Нер’зул му се стори обаче, че жестът му бе престорен.
— Много благородно от твоя страна, велики Нер’зул — отвърна Детуинг след миг, премервайки внимателно сарказма в думите си. — И бих те излъгал, ако кажа, че онзи череп там не ми е направил особено впечатление.
Думите му бяха учтиви, дипломатични, но не можеха да прикрият едва сдържаната сила. В очите на дракона за миг проблесна огън, който засенчи светлината на факлите. Нер’зул преглътна тежко. Дали Детуинг също чуваше гласа на Гул’дан? Детуинг се засмя тихо и протегна добре поддържаната си ръка. На светлината проблесна пръстен.
— Хайде, добри ми, Нер’зул. Доколкото разбирам, тези дрънкулки, с които приятелят ти Горфийнд се сдоби благодарение на мен, ще ти дадат нужната сила да постигнеш целите си. Този череп повече не ти трябва. И аз го искам.
Нер’зул се опита да потуши завладяващата го паника. Макар Детуинг да бе прав, той все пак не желаеше да се разделя с черепа. Все пак Гул’дан беше негов чирак и ако в тази пожълтяла реликва все още се съдържаше някакво познание, определено правото да се сдобие с него се падаше изцяло на Нер’зул.
— Търпението ми започва да се изчерпва — прозвуча подкупният спокоен глас на дракона с име на смърт. — Не мисля, че би искал да стана нетърпелив, Нер’зул, нали?
Нер’зул поклати глава и проясни гласа си.
— Моля, вземи черепа, щом толкова го искаш. Това е просто дреболия.
Това, разбира се, бе лъжа и двамата много добре го знаеха. Детуинг се усмихна, разкривайки острите си зъби, и се запъти към черепа. Очите му се разшириха, когато костта се докосна до плътта му, и за миг на нейното място Нер’зул видя шипове, люспи и метални плочи… и тлеещи червени очи на издължената триъгълна глава.
— Трябва да призная, че съм доволен от… съдружието ни. Изглежда и двамата печелим от него — гласът му бе топъл, почти злорад. — Знай, че ако някога ти потрябваме, трябва само да ни повикаш. А сега ви оставям. Няколко от децата ми ще останат тук, за да ви помагат.
Той кимна на Нер’зул и Горфийнд, обърна се и напусна стаята с прикрит под ръкава си череп в ръка. Оркският шаман и рицарят на смъртта се загледаха в гърба му.
— Щеше ми се да не беше вземал черепа — каза Горфийнд, след като се увери, че драконът си е отишъл. — И все пак, ако наистина не ни е нужен, това би била доста дребна отплата за артефактите, с които се сдобихме.
Нер’зул си пое дълбоко дъх, сякаш стаята отново се изпълни с въздух.
— Имаш ли някаква представа защо го иска? — попита той.
— Никаква — призна с неохота рицарят на смъртта.
Погледите им се срещнаха. В блестящите червени дълбини на очите му Нер’зул видя нещо, което го притесни почти толкова, колкото и присъствието на дракона.
— Времето минава, а прозорецът ни не е широк. Да се залавяме с подготовката възможно най-бързо.
Всички трябваше да напуснат този мъртъв свят, преди да е станало твърде късно.
Шестнадесет
Кадгар с изненада откри, че му харесва да наблюдава нощното небе на този свят… То не беше червено… Магьосникът въздъхна и насочи телескопа си към една особено ярка звезда. Тя се намираше съвсем близо до съзвездието, което бе нарекъл „Чука на Туралиън“. И сега, ако само…
— Колко още?
Кадгар се сепна, подхлъзна се и бързо се хвана за покрива.
— По дяволите, Алериа, престани да се промъкваш така!
Красивата елфа, която надничаше през прозореца, сви рамене.
— Просто така се движа, какво да направя?! А ти си толкова фокусиран, че няма да забележиш дори ако някой огър се потътри насам. Колко още?
Кадгар въздъхна и потърка очи. Кулата, върху която се бе покатерил сега, бе част от предния пост, който бяха нарекли „Крепост на честта“54. Беше им отнело месеци да поставят основите й и още толкова да завършат външните стени и няколкото постройки, включително тази. По време на строителните работи им се бе наложило да устояват на атаките на Ордата, но за щастие повечето от тях бяха само дребни засади. Ордата определено беше някъде там. Сигурно бе и това, че се крие. И точно причината за това бе накарала Кадгар за пореден път да излезе тук и да се взира в звездите.