— Колко са далеч? — попита настоятелно Нер’зул.
— Все още на ден, може би два. А в сегашното ни състояние няма да можем да ги удържим.
Нер’зул кимна.
— Тогава остава единственият ни изход — каза той. — Трябва да отидем в Окиндун55.
Килрог се сепна и ококори очи, макар да знаеше, че до този момент щеше да се стигне така или иначе.
— Н-не! — заекна той. — Не можем! Не и там!
— Стига си хленчил така! — Горфийнд го изгледа със самодоволна усмивка. — Нямаме друг избор! Това е единственият ни шанс да се измъкнем от армията на Алианса и да стигнем до Черния храм.
Но едноокият орк поклати глава.
— Трябва да има и друг начин! — Той сграбчи ръката на Нер’зул с едната си ръка, а с другата — тази на Горфийнд. — Трябва да има! Не може да отидем в Окин… не и там! Това ще бъде краят ни!
— Няма! — отвърна студено Нер’зул и издърпа ръката си. — Окиндун е противна останка и винаги ще ни напомня за грозната част от миналото ни. Но не е нищо повече от това.
Но, разбира се, беше. Беше много повече от това. Окиндун бе на повече от сто лета, когато самият Нер’зул бе още бебе. Скрит дълбоко в гората Терокар, тогава, както винаги, той принадлежеше на дренаите. Старият шаман им беше казал, че е свято място, където дренаите погребват мъртвите си, където после ходят, за да разговарят с духовете им — точно както оркските шамани се срещаха с предците си.
Нер’зул бе още млад, когато заедно с няколко свои другари се бе промъкнал в гората, за да разгледа странното място, високите му кули и каменния му купол. Младите орки се бяха предизвикали да влязат, да се състезават до високата врата, изваяна в сводестия каменен блок, който се издигаше в предната част на купола, да докоснат нещо отвътре и после пак да се върнат. Никой от тях не смееше да го направи. Нер’зул бе стигнал по-далеч от повечето — беше се промъкнал до входа и бе прокарал ръце по грубия камък на огромната входна врата, но така и не посмя да направи повече от това. И според шамана на клана му никой не го беше правил. „Дренаите защитават своето“ — бе казал той.
После дойде войната. Орките се съюзиха и загърбиха клановите си различия. Като едно цяло те атакуваха миролюбивите дренаи и ги изклаха. Нер’зул се опитваше да не си спомня ролята, която бе изиграл в това унищожително време, нито пък огнените същества, които бяха заповядали елиминирането на тихите им, мирни съседи. И когато Нер’зул отказа да подчини хората си на чужд водач, когато отказа да участва във великия план на някакъв странник, той бе изместен… От собствения си чирак. Гул’дан с готовност се подчини на странника и неговата воля, а в замяна на това получи огромна сила. Гул’дан захрани Ордата с жажда за кръв и превърна орките в диваците, които бяха днес. А после проклеха дренаите и цялата им култура. Само неколцина бяха успели да избягат. Бяха отишли в Окиндун с надеждата орките да не посмеят да ги последват там.
Но грешаха. Жаждата за власт на Гул’дан нямаше граници, а новият му господар му бе обещал невиждана сила, ако успее да заличи дренаите от лицето на този свят. Затова Гул’дан изпрати група уорлоци от своя Съвет в сянка, който задкулисно контролираше Военачалника на Ордата — Блекхенд. Те нахлуха в Окиндун, уверени в победата си и вече си представяха силата, която щяха да придобият от артефактите, които се твърдеше, че се намират там.
Но нещо се бе объркало. Те наистина намериха един артефакт, но се оказа, че той съдържа някакво същество — същество, което те освободиха, макар и никой да не бе сигурен дали съзнателно или от нехайство. Славното бягство на съществото бе разрушило самия Окиндун — огромният каменен купол се бе сринал, масивният храм се бе разбил на парчета, а безбройните подземни тунели, които подслоняваха мъртвите на дренаите, бяха избухнали и посипали земята с отломки. Унищожителната вълна бе заличила гората в радиус от пет километра, осявайки вече голата земя с костите на дренаите, някога лежали в мир в гробниците на Окиндун.
Само няколко орки от Съвета в сянка бяха оцелели и се бяха върнали да докладват на Гул’дан за загубата на гробищния град, както и за сигурната смърт на всички дренаи, които са се криели там. Оттогава никой не се бе връщал там и до днес орките избягваха Пустошта на костите56, както бяха нарекли местността около Окиндун. До днес.