— Много е очебийно. Веднага наредихме да се затворят всички пристанища.
Когато слязохме на брега, тъкмо се разсъмваше. Майор Норман докосна Поаро за ръката.
— Тук ви чака военна кола, сър.
— Благодаря ви, мосю. Но сега не възнамерявам да напущам Булон.
— Какво?
— Ще влезем в този хотел тук, до кея.
Както рече, така и стори. Поиска отделна стая и му дадоха. Тримата го последвахме, учудени и озадачени.
Той ни стрелна бързо с поглед.
— Добрият детектив не постъпва така, а? Отгатнах мисълта ви. Той трябва да кипи от енергия. Да тича насам-нататък. Да се просне на прашния път и да търси с лупа следи от автомобилни гуми. Да събира фасове, изтървани клечки? Такъв си го представяте, нали?
Очите му ни гледаха предизвикателно.
— Но аз — Еркюл Поаро — ви казвам, че не е така! Истинските разковничета са вътре… тук! — Той се почука по челото. — Знаете ли, нямаше нужда да напущам Лондон. Достатъчно беше да седя спокойно в апартамента си там. Най-важното са сивите клетчици вътре. Скришно и безшумно те си вършат работата, докато изведнъж поискам карта, сложа пръст на някое място — ето така — и кажа: министър-председателят е тук! И толкова! С метод и логика се постига всичко! Това бясно препускане из Франция беше грешка — като игра на криеница. Но сега, макар че може да е късно, аз веднага ще се заловя за работа отвътре. Ще ви помоля, приятели, за тишина.
И цели пет часа малкото човече седя неподвижно, премигвайки като котарак; зелените му очи блещукаха и постепенно ставаха все по-зелени и по-зелени. Човекът от Скотланд ярд явно се отнасяше с презрение към него, майор Норман беше отегчен и нетърпелив, а на мен ми се струваше, че времето минава уморително бавно.
Най-после станах и се промъкнах колкото се може по-безшумно до прозореца. Тази работа се превръщаше в комедия. Скришом се безпокоях за приятеля си. Ако се провалеше, по-добре бе да не се проваля по такъв смешен начин. Гледах небрежно от прозореца парахода с отпускари, който бълваше кълба дим, закотвен до кея.
Изведнъж ме стресна гласът на Поаро близо до рамото ми.
— Mes amis14, да тръгваме!
Обърнах се. Приятелят ми беше странно преобразен. Очите му святкаха от възбуда, гърдите му се издуваха до пръсване.
— Какъв глупак бях, приятели! Но най-после прозрях.
Майор Норман забърза към вратата.
— Ще поръчам кола.
— Няма нужда. Не ми трябва. Слава богу, че вятърът отслабна.
— Да не възнамерявате да вървите пеш, сър?
— Не, млади приятелю. Аз не съм свети Петър. Предпочитам да прекося морето с параход.15
— Да прекосите морето ли?
— Да. За да работи човек методично, трябва да започне от самото начало. А началото на тази афера е в Англия. Затова се връщаме в Англия.
В три часа стояхме пак на перона на гара Черинг крос. Поаро остана глух за всички наши възражения и все повтаряше, че да започнеш от началото не само не е губене на време, но е и единственият изход. По пътя той бе говорил полугласно с Норман, който изпрати от Дувър цял сноп телеграми.
Норман разполагаше със специални пропуски, тъй че навсякъде минавахме за рекордно кратко време. В Лондон ни чакаше голяма полицейска кола с няколко цивилни полицаи, един от които подаде на приятеля ми лист, изписан на пишеща машина. На изпитателния ми поглед Поаро отговори:
— Списък на селските болници в определен радиус западно от Лондон. Изисках го телеграфически от Ду-вър.
Полетяхме като вихрушка по лондонските улици. Озовахме се на пътя за Бат. Продължихме през Хемърсмит, Чизуик и Брентфорд. Започвах да се сещам къде отиваме. През Уиндзор за Аскот. Сърцето ми подскочи. В Аскот Даниелс имаше леля. Значи търсехме него, а не О’Мърфи.
Спряхме чинно пред пътната врата на една спретната вила. Поаро изскочи и натисна звънеца. Видях как жизнерадостното му лице се помрачи и навъси от недоумение. Явно не беше доволен. Най-после се отзоваха на позвъняването. Въведоха го вътре. След няколко минути се показа отново и скочи в колата, като поклати кратко и рязко глава. Започнах да губя надежда. Вече минаваше четири. Дори и да намереше улики, доказващи вината на Даниелс, каква полза от тях, ако не узнаеше от някого точното място във Франция, където беше задържан министър-председателят?
На връщане към Лондон няколко пъти се отклонихме от главното шосе и от време на време спирахме пред някоя малка сграда — не ми беше трудно да позная, че е селска болница. Поаро се задържаше само броени минути във всяка от тях, но при всяко спиране лицето му все повече възвръщаше жизнерадостния си вид.
Той пошушна нещо на Норман, който отговори:
15
Според библията свети Петър оставил ладията си сред морето, за да отиде до Христос пеш по водата. — Б.пр.