— Просто елате и го вижте.
Тя изпъшка раздразнено и се изтърколи от леглото. Поведох ги по коридора към моята стая и отворих широко вратата.
Женя веднага се зарови в купчината пищни рокли, струпани върху леглото.
— Коприна! — охкаше тя. — Кадифе!
Зоя взе в ръце кафтана, провесен върху облегалката на стола. Ушит от златен брокат, полите и ръкавите му бяха богато украсени със синя бродерия, а по маншетите му имаше извезани златни слънца.
— Самур — каза тя, галейки кожената подплата. — Никога досега не съм те ненавиждала толкова силно.
— Той е за мен — казах. — Но останалото е за вас. Не мога да ги облека всичките в Западна Равка.
— Николай специално за теб ли ги е поръчал? — попита Надя.
— Той не върши нищо половинчато.
— Сигурна ли си, че няма против да ги раздадеш?
— Давам ви ги назаем — поправих я. — А ако това не му харесва, тогава да се научи да оставя по-ясни указания.
— Тая си я бива — каза Тамар, оглеждайки се в огледалото с наметната върху раменете пелерина. — Щом той ще изглежда като цар, значи и ти трябва да приличаш на царица.
— Има и още нещо — подхвърлих. Отново почувствах свян. Все още не знаех как точно да се държа с останалите Гриша. Като с приятели? Или като с поданици? Всичко беше съвсем ново за мен. Въпреки това не исках да оставам съвсем сама в стаята в компанията на своите мисли и една купчина рокли върху леглото.
Извадих пръстена на Николай и го оставих на масата.
— Вси светии — изохка Женя. — Това е смарагдът на Ланцови!
Камъкът засия на светлината на лампите, а ситните диаманти в обкова ярко заблещукаха.
— И ти го даде просто ей така? Само да му го пазиш? — обади се Надя.
Женя ме стисна за ръката.
— Предложи ли ти?
— Не точно.
— Все едно го е направил — каза Женя. — Този пръстен е скъп наследствен накит. Царицата не се разделяше с него даже докато спи.
— Върни му го — каза Зоя. — Разбий му сърцето без капка милост. После аз с радост ще утеша бедния принц. От мен може да излезе чудна царица.
Разсмях се.
— Наистина, стига поне за миг да забравиш лошотията си.
— При такова поощрение може и да ми се получи за минутка, даже две.
Завъртях изразително очи към тавана.
— Това е само пръстен.
Зоя въздъхна и поднесе накита към светлината, така че да засияе в целия си блясък.
— Аз съм наистина лоша — каза тя внезапно. — Толкова народ загина, а на мен най-много ми липсват красивите вещи.
Женя прехапа устни.
— На мен пък ми липсват бадемовите колачета — изтърси тя. — И маслото, а също и вишневото сладко, което готвачката носеше от пазара в Балакирев.
— Аз се затъжих за морето — обади се Тамар. — И за моя хамак на борда на „Волкволни“.
— На мен ми се ще пак да мога да седя край езерото в парка на Малкия дворец — вметна Надя. — И да пия чай, а наоколо всичко да е мирно и тихо.
Зоя заби поглед в ботушите си.
— На мен пък ми се ще да знам какво следва от тук нататък — каза.
— На мен също — признах.
Зоя остави пръстена.
— Ще кажеш ли „да“?
— Всъщност той не ми предложи.
— Все някога ще го направи.
— Възможно е. Не знам.
Тя изсумтя възмутено.
— Преди малко излъгах. Ето сега те мразя най-силно.
— Това сигурно ще бъде нещо много специално: един Гриша на престола — каза Тамар.
— Тя има право — обади се Женя. — Друго си е да управляваш, не само да служиш на друг.
Те искаха царица Гриша. Мал искаше владетелката да произхожда от простия народ. Ами аз какво исках? Мир за Равка. Някога да мога да заспя в леглото си без страх. И край на ужаса и чувството за вина, с които се събуждах всяка сутрин. Имах и по-стари желания: да ме обичат заради онова, което съм, а не заради способностите ми; да лежа на поляната с момче, преметнало ръка върху мен, и да гледам как вятърът гони облаците. Но това бяха мечтите на обикновено момиче, не на Призоваващата слънцето, нито на една светица.
Зоя подсмръкна и натъкми един кокошник6 от дребен бисер върху косата си.
— Въпреки всичко съм убедена, че това трябваше да съм аз.
Женя запрати една кадифена пантофка по нея.
— Ще ти се поклоня само ако Давид се изпъчи чисто гол насред Долината на смъртната сянка и започне да пее оперна ария.