— Най-безсрамно тръгнал да се разпорежда в собствената ни страна и да ни дава заповеди…
— Те се мислят за господари на света бе, инспекторе! Вярно, че и вие не му останахте длъжен, но… — Замълча за миг и още веднъж цапна с ръка Йомер по главата. — Заради такива глупаци като тоя тук наистина не знам струва ли си да поемаме риска… Може би трябваше да им го предадем още първия път, когато ни го поискаха… И всичко да е свършило досега.
Страхът в очите на младежа прерасна в ужас, по движенията му се усещаше тревогата, която щеше всеки миг да прерасне в паника.
— Американците ли? — Гласът му звучеше като на изтерзан от тежка болест човек. — На американците ли ще ме предадете?
— Ти на французите ли предпочиташ? — рече Али, който вече не играеше роля, а истински се забавляваше. — Какво друго можем да направим, синко? След като си убил американец. И то не у нас, а в Афганистан си го заклал човека. Ако беше свършил тая глупост в Истанбул, може би щяхме да ти помогнем с нещо — рече Али и сякаш спомнил си нещо важно, се обърна към мен: — Наистина ли ще го закарат в Афганистан тоя?
— Не знам — отвърнах с пълно безразличие в гласа. — Разбира се, че може да го закарат там. За разследване…
— Или за да го застрелят — припряно добави Али и се обърна към застиналия от ужас Йомер: — Защо ме гледаш така накриво? Да не би да е лъжа? В Америка ще им е трудно да те осъдят на смърт — човешки права, демокрации разни, но в Афганистан ще те съдят три дни и ще ти теглят куршума…
— Не съм го убил аз — отчаяно ме гледаше младежът, с широко отворени очи и трепереща рядка брадица. — Мюсюлманите никого не убиват…
— Естествено, то се знае, ами тоя джихад срещу неверниците, а?
— Вие не разбирате… има го дори и в свещения Коран — каза той и продължи, като видя интереса в погледите ни: — В сурата „Ал Маида“ се казва: „… който убие човек не за човек или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора. А който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора“128. Затова и аз никого не мога да убия…
— Добре, ами защо отиде в Афганистан тогава? — моментално го попита Али. — На туризъм ли? Доколкото знам, няма чак толкова интересни неща за разглеждане в тая бедна страна…
— Отидох, за да разбера… Да науча, да видя.
— Естествено, там, в Афганистан, са най-великите медицински университети на света! — подигравателно вметна пак Али. — Но веднага стана сериозен. — Ти си знаеш, Йомер. Ако продължаваш с лъжите си, ще ги разправяш вече не на нас, а на оня Алвин от американското консулство.
Младият заподозрян умолително обърна очи към мен.
— Повярвайте ми, господин главен инспектор, аз не съм го убил оня американец.
Опитах се да му говоря с разбиране и съжаление, като приятел, като по-възрастен и добронамерен член на семейството му.
— Няма смисъл да отричаш, Йомер… Американците те следят отпреди две години. Следили са те дори като си бил в затвора. Причината да не те поискат преди две години е, че им е трябвало да установят връзките на организацията ти. На нас не ни казаха, но доста неща са събрали за теб. За другарите ти в организацията, за братята ти, разбира се — и за Ефсун…
Направо подскочи от мястото си, още по-ужасѐн.
— Ефсун ли? Тя няма никаква връзка с тези неща… — За пръв път в погледа му се четеше безизходица. — Ефсун няма нищо общо с това, благодарение на нея се отървах — изрече бързо той и млъкна, усещайки се, че е направил грешка, но вече беше късно.
— Отървал си се — повтори Али, слагайки ръцете си на масата пред него. — Я сега да ни разкажеш, Йомер, от какво и от кого си се отървал?
— От никого не съм се отървавал… Значи, Ефсун ме промени… направи ме човек, искам да кажа…
— Не лъжи! — викна Али. — Нали казваш, че си мюсюлманин? Не ти подхожда.
— Мюсюлманин съм, кълна се! Не съм убил нито чичо Мукаддер, нито американския майор…
Думите му ни най-малко не впечатлиха нашия Али и той щеше отново да го сграбчи за яката, ако не го бях спрял.
— Остави, Али! Нищо не можем да направим, като не иска да му помогнем! — рекох аз и уж се приготвих да стана от мястото си.