Беше ме убедил, че това е по-правилното тълкувание на думите на нашия велик пророк. Помислих си, че точно така е трябвало да разбирам и Корана. Оттогава се вслушвах много повече в думите на Максуд. Един ден седяхме пред къщата ни в „Ерикапъ“ и той, посочвайки крепостните стени, ме попита: „Ходил ли си да посетиш гробниците на виделите пророка?“.
Истината да си кажа — никога не бях ходил. Даже не знаех кои са тези почитаеми люде, знаех, че те са онези, които са имали честта да видят пророка ни приживе, но не знаех нито имената им, нито имах ясна представа за това, кои наистина са били те.
„Трябва да ги посетиш — прошепна ми Максуд. — Особено гробниците на пресветите Ебу Еюб ел Енсари137 и Ебу Шейбе ел Худри138, които, следвайки повелите на пророка, са стигнали чак дотук върху конете си в името на исляма, за да го направят достояние на човечеството, и безстрашно са загинали за исляма на хиляди километри от родната си страна. Трябва да посетиш тюрбетата им. Измий сърцето, вярата, храбростта си във водите на божествената река.“
Направих, както ми заръча. Отидох на тюрбетата и на двамата. И наистина, душата ми се изпълни с добри чувства и се просветли. Оттогава започнах да се виждам с Максуд почти всеки ден. От ден на ден думите му все повече и повече ми влияеха. За мен беше станал нещо като шейх, като духовен водач, който ми показваше правилния път. Все повече му вярвах, вярвах, че не е достатъчно само да изпълняваме обичаите си, предписани ни от религията. Абдестът, намазът, постите, свещените думи на молитвите и произнасяните от нас аяти щяха да придобият смисъл само ако се вдигнехме на джихад за нашите братя мюсюлмани. Затова и с радост приех предложението на Максуд да заминем за Афганистан.
Прекъснах Йомер, за да разбера доколко беше искрен:
— За да служиш на талибаните като лекар ли, замина там?
Този въпрос беше подвеждащ. Ако отговореше с „да“, което беше лесно, понеже така и така учеше медицина, щях да се усъмня в искреността му, но той не го направи.
— Не, ние заминахме за Афганистан не за да лекуваме нашите братя мюсюлмани, а за да се бием със злите сили на дявола. Аз и без това бях зарязал следването си по онова време. Защото моята мисия вече не беше да лекувам отделни хора, а да освободя правоверната част от човечеството.
Думите на младежа наистина бяха искрени, но моят помощник Али, който го слушаше с огромно неудоволствие, изписано върху лицето му, го прекъсна и попита:
— Значи, оня активист Максуд те е подмамил. Теб и останалите будали. Убедил ви е да станете оръдия на тероризма.
Йомер, отчаян от неразбирането, поклати глава.
— Не, той не ме е убеждавал, нито кандърдисвал. Нито мен, нито останалите вярващи братя. Нито ни е предлагал да извършим нещо, което самият той не би извършил. Не ни е призовавал на джихад, на който той самият не би тръгнал.
В ума ми се въртеше мисълта за съдбата на този Максуд и попитах Йомер за това:
— А сега, къде е Максуд сега?
Лицето му се натъжи и притъмня.
— Умря… След мен и той напуснал пещерата. Присъединил се към бунтовниците в Кабул. Хвърлил се в минаващия по главния булевард в града военен конвой и го взривил с двайсетте килограма експлозив, с който бил препасан. Бил разкъсан на парчета. Но вярата му останала все така здрава.
— Гледам те и ми се струва, че одобряваш извършеното от него — бодна го Али. — Колко души загинаха заедно с Максуд?
Лицето на Йомер потъмня.
— Трийсет и осем души… загинаха трийсет и осем души…
— Колко от тях бяха военни?
Йомер извърна поглед.
— Не знам… Да, имало е и цивилни между загиналите. Според мен това, което извърши Максуд, беше грешно, но той самият вярваше, че постъпва правилно. Затова е умрял спокойно, вярвайки, че е загинал в името на вярата, че е направил нещо правилно.
Гласът му затрепери, спомените от миналото му въздействаха силно. Али искаше да се възползва от тази ситуация и го притисна още повече:
— Откъде знаеш, че е умрял в покой? До него ли беше?
Йомер се замисли, преди да отговори. Не защото се опитваше да си припомни, а защото сякаш отново преживяваше онези дни. Както и тогавашните събития, които — сигурен бях — не беше лесно да преглътне.
137
Ебу Еюб Халдун бин Зейд, или Ебу Еюб ел Енсари (ум. 672), споменаван на турски и като султан Еюб, е един от виделите приживе пророка Мохамед. Според една от легендите е загинал при обсадата на Истанбул и е бил погребан в основите на крепостните стени, а гробът му е открит от духовника Акшемсеттин. Гробница му (тюрбето) сега се намира в джамията „Султан Еюб“, в квартала „Еюб“. — Б.пр.
138
Ебу Шейбе ел Худри според легендите е бил млечен брат на пророка. Вече в доста напреднала възраст се е включил в една от обсадите на Истанбул, където е загинал. — Б.пр.