Крал Визас е първооснователят на града
Преваляше пладне, когато стигнахме джамията „Султан Ахмед“11, след като Зейнеб пътьом беше оставила в лабораторията пробите от мазилката в банята на жертвата. Понеже музеят „Топкапъ“ беше затворен във вторниците, след многобройни телефонни разговори най-сетне успяхме да научим адреса на Лейля Баркън. Тя живееше на горния етаж на двуетажна сграда на едноименния булевард, водещ към „Кючук Ая София“12.
Там по-рано в една дървена къща живееше и леля ми Садийе. По празниците се отбивах да я поздравя и да й целуна ръка. Три неща си спомнях за тази къща — кубето на „Кючук Ая София“, ароматът на ванилия, пропил фотьойлите, и най-прекрасното малеби на света… Мъжът й, чичо Мюниб, беше невероятен човек. Не можеха да ме отделят от дъщеря си Сюхейля. Те ми даваха най-много парички по празниците. Мир на праха им! И двамата отдавна се бяха споминали. А кака Сюхейля сега живееше в Канада. Къщата си продадоха на един предприемач, който я превърна в бутиков хотел.
Жилището на Лейля Баркън се намираше в една от тия вече поовехтели дървени истанбулски къщи, които така много обичах. От пръв поглед се виждаше, че също като къщата на Недждет Денизел, и тази беше отремонтирана и много добре поддържана. На първия етаж имаше голям и просторен магазин за подаръчни стоки. Изкачихме се на втория етаж по боядисана в бяло дървена стълба, очевидно допълнително построена. Самата Лейля Баркън си беше същата, каквато я помнех — самоуверена, хладна, дистанцирана.
— Заповядайте, какво ще обичате? — попита сдържано тя, след като разбра кои сме.
Погледът на кехлибарените й очи сякаш ни питаше: „Защо ме безпокоите?“. Косите й сега не бяха къси, както на снимката, а се спускаха по раменете й. Беше също толкова красива, както и преди. Дори може би сега бе още по-привлекателна заради обхваналото я безпокойство.
— Малко е дълго за обяснение, да поговорим вътре — започнах аз.
— Извинете, но трябваше да ми съобщите по-рано за идването си — отвърна тя, преценявайки ни с поглед и свивайки тънките си вежди. — Аз работя и е цяло чудо, че сега съм си вкъщи. Всеки ден трябва да съм в музея.
Принципно беше права, но когато ставаше въпрос за разследване на престъпление, можеш ли да искаш предварителна среща със свидетелите или заподозрените? Просто е немислимо!
— И ние сме заети, госпожо! И нямаме време да си уговаряме предварително срещите — отвърнах й аз с възможно най-авторитетния си тон, в който да проличи цялата сериозност на работата ни.
Мислех си, че ще се ядоса на думите ми, но тъкмо обратното, в очите й се появи някакво приятелско излъчване.
— Откъде ви познавам?
Значи, имаше силна памет!
— Преди две години идвах в двореца „Топкапъ“ да разследвам един случай. Някакъв човек от охраната беше паднал от стената. Усъмнихме се, че е престъпление. След това се разбра, че е нещастен случай.
— Шинаси! — тъжно поклати глава тя. — Имаше две деца, горкичкият! Голямо нещастие!
Отдръпна се назад и ни покани да влезем вътре.
— Заповядайте, заповядайте, Невзат бей! — Стори ми се, че се поусмихна дори. — Нали бяхте Невзат? Инспектор Невзат?
Май ледовете помежду ни бяха започнали да се топят.
— Моите поздравления, Лейля ханъм! Смятах, че няма да си спомните.
Минахме през тесния коридор и се озовахме по средата на обления в светлина хол. Под проникващите през просторните прозорци слънчеви лъчи кехлибарените й очи и кестенявите коси засветиха в топлите оттенъци на дъхав мед.
— Като работиш в толкова огромен музей, трябва да имаш и отлична памет! Толкова много детайли трябва да помниш, че… Както и да е. А вие сте? — обърна се тя въпросително към красивия ми заместник.
— Али — неохотно отвърна моят малко грубоватичък колега. — Инспектор Али!
Дори не й подаде ръка.
Но и Лейля не обърна кой знае какво внимание на грубостта му.
— Здравейте! — кратко каза тя и посочи бежовия диван с две амфори от двете му страни: — Моля, заповядайте да седнете!
Седнахме. Пред нас се виждаше оловният купол на джамията.
— „Кючук Ая София“! — тихичко каза Лейля, виждайки, че не мога да откъсна очите си от гледката през огромния прозорец. — Много стар паметник е, отпреди повече от хиляда и петстотин години!
11
Джамията „Султан Ахмед“ е построена между 1606 и 1616 г. по заповед на султан Ахмед І. Заради плочките си в синьо, зелено и бяло е известна и като Синята джамия. Това е първата джамия в Османската империя, която има 6 минарета. Зографисана е от Сейид Касъм Гюбари от Диарбекир. Заедно с околните сгради джамията образува кюллие, т.е. комплекс. — Б.пр.
12
„Малката света София“ (бившата църква „Св. св. Сергий и Вакх“) се смята за първия опит в построяването на големия храм и за модел на „Света София“. Построена е около 530 г. от император Юстиниан и съпругата му Теодора. — Б.пр.