— Още щом влязохме в пещерата, където го държахме, човечецът разбра какво се случва. Молеше ни се панически, отчаяно, вече само на английски, разказваше колко добре се е държал със съседите си мюсюлмани във „Форт Худ“139, в Тексас. Но молбите му бяха напразни. Това беше война, а той беше войник, на война никой не гледа дали си млад, или стар. Или поне аз така си мислех, докато гледах майора в очите. Първо четиримата муджахидини се приближиха към него и не след дълго го задържаха неподвижен, той се съпротивляваше, разбира се, но те бяха много силни, бяха го сграбчили за краката и ръцете и не му позволяваха да помръдне. Другите двама хванаха главата му. Сега беше мой ред. Бавно се приближих към него с широк остър нож в ръка. Докато вървях към масата, върху която го бяха проснали, муджахидините повтаряха: „Аллах е велик!“. Без да викат, но на достатъчно висок глас, за да се заглушат молбите на майора. Бях доволен, понеже те ме изнервяха. Щом стигнах до масата, единият от двамата муджахидини, които го държаха за главата, отстъпи надясно, за да ми освободи място. Те си вършеха отлично работата и вече можех да виждам тялото на майора върху масата. Вените на мускулестия му врат, който трябваше да прережа, от уплахата му тупкаха като сърце. Аз само трябваше да прекарам ножа си през гърлото му. Така както го правех с животните за курбана… но не можах да го направя, погледът ми първо се заби в луничките по лицето му. Като петънцата по зряла кайсия. Пръснати по бузите му, потрепваха неволно с мускулите на лицето му. Опитах се да се престоря, че не забелязвам това, и се приближих. Тъкмо да прекарам острия нож през гърлото на майора, и погледът ми срещна сивите му молещи за пощада очи. Две пепелносиви сфери, изпълнени с ужас. В тях се гонеха две дечица, две невръстни момиченца, две невинни създания, които безгрижно играеха в градината на хиляди километри от тук, неподозиращи за смъртта на баща си, горкичките… Помъчих се да отбягна погледа му, да овладея ръката си, която не ми се подчиняваше… Уви, напразно! Не можех да се откъсна от очите на мъжа, нито да прережа гърлото му с ножа в ръката ми. Муджахидините екзекутори се опитваха да ме насърчат и викаха: „Хайде, давай, в името на Аллаха! За джихада! За невинните жертви!“. Напразно — сякаш някаква висша сила отгоре ме беше парализирала и не можех по никакъв начин да накарам ножа в ръката ми да помръдне дори на милиметър. Осъзнах, че няма да стане, че аз няма да мога да свърша тази работа, и под смаяните погледи на шестимата муджахидини захвърлих ножа и побягнах извън пещерата. Засрамен до смърт, хукнах, разплакан, навън. Спря ме Максуд. Прегръщах го и ридаех, без да го пусна, чак докато се поуспокоих. После му разказах какво се беше случило. Мислех, че ще ми се подиграва, че ще ме нахока и нагруби, но не направи нито едното, нито другото. Спокойно ме изслуша до края и само рече: „Още не си готов“. В гласа му нямаше разочарование, нито подигравка към мен: „Рано сме те довели тук“.
След това се отдалечи. Три дни никой не дойде при мен. Никой не ме заговори, макар муджахидините да бяха много сърдечни хора и да се отнасяха с особена симпатия към турците. Преди тази случка се държаха с мен изключително приятелски и доброжелателно, като близки роднини. Споделяха с мен храната си, облеклото, куршумите, с една дума, всичко, което беше нужно в планината, за да оцелее човек. Но аз ги бях разочаровал. Вече в техните очи не бях боец в името на Аллах, а жалък страхливец. Три дни обикалях сам под огромното небе на Афганистан, три дни самотно чаках в най-отдалечения и тих ъгъл на пещерата сред острите планински върхове. Сетне ме извика един от командирите, пакистанец, и ми каза, че най-добре за всички ще е да се върна в Турция. Да си призная, зарадвах се, като чух думите му. Защото повече нямаше да мога да живея сред тия хора. Всеки щеше да ме гледа със страх. Вече не ще можех да се храня с тях, да спя заедно с тях, и най-важното — да участвам в боевете заедно с тях, защото никой вече нямаше да ми има доверие. Затова и не възразих на това предложение…
— А майорът? — прошепна Али. Веселите нотки напълно бяха изчезнали в гласа му. — Какво се случи с него?
— Убиха го… Това, което аз не можах да направя, го свършил един от афганистанците. Бил загубил тримата си синове и възрастната си майка в една от американските бомбардировки… Три дни след това американците открили пещерата, в която се укриваха муджахидините, и изгорили с напалм всичко, което имало вътре — хора, животни, предмети, всичко!
С Али всеки ден се сблъсквахме с убийства. Умопомрачително жестоки, немислими. Диви и свирепи, за хиляден път доказващи лудостта на човечеството. В някакъв смисъл живеехме между мъртъвци, но разказаното ни разтърси и двамата. Известно време мълчахме, без да сме в състояние да кажем каквото и да било.