Али не разбра и попита отново, сочейки към блестящото под слънцето кубе:
— Това тук джамия ли е, църква ли е?
— Всъщност е построено като църква от император Юстиниан, който е благоустроил града — това е храмът на светите Сергий и Вакх. Има и една интересна легенда за нея. Юстиниан искал да убие предишния император Анастасий, когото смятал за свой враг, но една нощ в съня му се явили светците Сергий и Вакх и му казали, че страховете му са напразни, и го посъветвали да се откаже от планираното покушение. Юстиниан разбрал, че ще извърши грешка, и се отказал да убива императора. От благодарност, че са го предупредили, им изградил и църква. През османско време тя била превърната в джамия и понеже приличала на „Ая София“, нарекли я „Кючук Ая София“.
Тези сведения за джамията бях запомнил още от чичо ми Мюниб, разказваше ми ги, като бях малък. Но не издадох досадата си.
— Хубава легенда. Сигурно е интересно да живееш срещу подобен храм.
На лицето й се появи иронично изражение.
— В началото гласът на мюезина беше ужасяващ. По пет пъти на ден убиваше и езана13, и нас! Слава богу, не го държаха дълго. Сегашният Шакир ефенди има възхитителен глас, създаден сякаш тъкмо за този древен храм. — Все още не беше седнала, но като не видя реакция от наша страна, стори й се, че говори празни приказки, и тутакси стана сериозна: — Та с какво мога да съм ви полезна?
— Защо не седнете? — обърнах се към нея с цялото си внимание. — По-добре ще е да не стоите права.
— Защо? Какво е станало?
— Недждет Денизел… Бившият ви съпруг…
Присви очи, изглеждаше, че се притесни.
— Да, кажете, какво му се е случило на Недждет?
Заместникът ми отговори с въпрос на въпроса й:
— Виждате ли се с него?
— Разбира се, той ми е колега. Какво му се е случило?
Али нито й отговори, нито ми позволи да й отговоря.
— Кога го видяхте за последен път?
Лицето на Лейля пламна, устните й се разтрепериха от вълнение.
— Защо ме питате това? Да не би нещо лошо да му се е случило на Недждет?
Най-неприятното нещо на този свят е да кажеш на роднините за смъртта на близкия им, но ако бях оставил това на Али, щеше да е сто пъти по-ужасно.
— Намерен е мъртъв — отговорих тихо.
Тя чу думите ми, но те не достигнаха до съзнанието й.
— Каквооо?
— Така е, много съжалявам, но тази сутрин Недждет бей бе намерен мъртъв.
Гневът върху лицето й се стопи, раменете й увиснаха и тя се строполи във фотьойла пред нея.
— Сигурен ли сте? — Беше вперила очи в нас, опитвайки се да разбере какво й казваме. — Сигурен ли сте? Да не би да грешите?
Мъката й изглеждаше съвсем истинска. Сигурно и тя не бе успяла да забрави Недждет. Докато през ума ми преминаваха тези мисли, заместникът ми Али, без изобщо да се трогне от състоянието на жената и с присъщата си липса на такт, набързичко й разказа какво се бе случило.
Притеснението на Лейля се превърна в безкрайно учудване.
— В Сарайбурну ли?
— В Сарайбурну…
Али, също като мен, я наблюдаваше много внимателно, опитвайки се да прецени всяка нейна реакция.
— На няколкостотин метра от местоработата ви, от музея „Топкапъ“, така да се каже…
Лейля остана известно време така, сякаш не знаеше какво да каже, мислех си, че ще се разплаче, но не го направи, напротив, съвзе се доста по-бързо, отколкото бях очаквал.
— Добре, но как? Как е умрял?
— Бил е убит, някой му е прерязал гърлото — спокойно поясни моят помощник.
За миг лицето на Лейля се смръщи. И толкова. Отметна с ръка кичура медна коса, паднал над окото й.
— Кой? Кой го е убил? — попита с почти толкова спокоен глас като този на Али.
— Не знаем. Надявахме се вие да знаете нещо.
— Аз ли? — изрече тя, като се отдръпна леко назад, облягайки се на гърба на фотьойла, подобно на кораб, акостиращ в сигурно пристанище. — Как бих могла да знам?
Тя се отдръпваше назад, но аз се наведох по-близо към нея.
— Вижте, госпожо Баркън, това не прилича на обикновено убийство. Срещу себе си имаме професионални убийци. Ако споделите онова, което знаете за Недждет Денизел, ще ни бъде по-лесно да ги заловим.
Раздвижи се притеснено, сякаш исках от нея нещо неимоверно трудно.
— Разбира се, бих искала да ви помогна, но с Недждет сме разведени от пет години…