Забелязвайки странното ми изражение при тази мисъл, Лейля се почувства длъжна да обясни:
— Сигурно се чудите, как така празнуваме годишнина на брака ни, който вече е свършил. И на мен би ми било чудно. Но всъщност нямаше такова нещо, нищо не сме празнували. Ако не беше настоявал толкова много, сигурно нямаше и да приема поканата му. Но Недждет все ми повтаряше, че въпросът бил много важен и да не го обиждам по този начин с отказа си. И аз приех заради хубавите ни и чисти спомени. Дори не го попитах къде е мястото, където ще вечеряме. Недждет дойде и ме взе направо от музея.
— И в неделя ли работите?
Лицето на Лейля светна от усмивката й, усмивка на някой себеотдаден светец.
— Не гледайте, че сега съм си вкъщи. Ако нямах гости от университета тази вечер, още щях да съм в музея. За нас няма спиране, непрекъснато работим. Няма ден, няма нощ, няма уикенд… И времето пак не ни стига! За хората, които са се посветили на музея, почивката е сладка мечта. Както и да е… Та Недждет ме взе пред главната врата на музея — пред Имперската порта15. Беше дошъл с червената си спортна кола, та го предупредих: „Ако смяташ да се състезаваш, няма да се кача в колата ти!“. Защото бе маниак на скоростите, не знаете на какво е способен, настъпи ли газта. „Не се притеснявай — каза ми той. — И без това няма да ходим много далеч.“ Така си и беше. Минахме през парка „Гюлхане“16 и влязохме в летния дворец „Сепетчилер“. Чак тогава разбрах къде щяхме да вечеряме. Беше избрал това място, за да ме направи щастлива. Или по-точно, да има подходящата атмосфера за предложението, което щеше да ми направи.
Изхъмках иронично.
— Да не би да ви е предложил отново да се ожените?
Лицето на Лейля пламна.
— Нещо подобно, искаше да подновим връзката си. И за да приема, го направи досущ като първия път — на историческо място. Бях приела първото му предложение да се оженим и смяташе, че и втория път ще кажа „да“.
— Но не казахте…
— Естествено, че не!
— Защо?
В очите й се появи израз на отчуждение, когато я попитах. Въпросът явно й се стори неуместен, много личен и се почувствах длъжен по някакъв начин да се извиня за него:
— Ако не ви е неудобно да ни кажете?
— Нищо вече не може да ме притесни — отвърна тя и скръсти ръце на гърдите си. — Не приех предложението му, защото Недждет не беше вече онзи човек, за когото някога се бях омъжила.
— А какъв беше, когато се омъжихте за него?
— Идеалист. Самоотвержен. Готов и душата си да даде за науката…
— Значи, казвате, че Недждет се е променил?
— И още как! Нямаше го вече онзи запален археолог, който, без да чака и грош, целият потънал в прахоляк, търсеше следите на миналото. На негово място се появи бизнесменът, който се опитваше да превърне в пари всяко място, до което се докоснеше, всяко нещо, за което си помислеше, всичко, от което се интересуваше. По-рано историята беше смисълът на живота му, а сега тя се бе превърнала за него само в средство, което може да му донесе богатство. Не бих могла да живея с такъв човек. Ако бяхме започнали отново, животът ми щеше да се превърне в ад!
Изглеждаше искрена. Не беше останал и помен от онази ледена атмосфера, облъхнала ни, щом прекрачихме прага на дома й. Лейля сякаш не даваше принудително показания на напълно непознати й полицаи, а изливаше душата си пред близки приятели.
— Недждет обаче, изглежда, не е приел вашето „не“! — внимателно, стараейки се да не разстроя още повече жената, казах аз.
— И да не го прие, посрещна го с разбиране. Или по-скоро, така ми изглеждаше. Недждет е доста хладнокръвен човек, много добре знаеше да скрива чувствата си. Отгоре на това бе и много търпелив. Нямаше да ви остави на мира, докато не постигне своето — колкото и да сте твърди, колкото и убедително да му приказвате.
Говореше вече в минало време за Недждет. Не беше често срещано в практиката ни някой, който току-що е научил за смъртта на близък, така лесно да приеме този факт.
— Тогава, значи, вие сте започнали кавгата? — не пропусна да се възползва от краткото ми мълчание Али. — След като, както казахте, е умеел да запази спокойствие…
Странна усмивка се появи върху лицето на Лейля.
— Търпението на всеки човек си има граници, Али бей — продума тихичко тя. — Това важи и за Недждет. — Замълча. — Да, аз започнах караницата ни. Но той я продължи.
Сигурно и без туй щеше да ни разкаже всичко, но Али не искаше да остави нищо на случайността и я запита:
15
Главната врата на двореца „Топкапъ“ се нарича Баб-ъ Хумаюн, или Имперска порта. — Б.пр.