Щом чу името на Лейля, Али моментално се смръщи.
— Още ли се доверявате на тази жена, шефе?
Съмненията му не бяха неоснователни. Тази нощ тя ни накара напразно да чакаме пред Маркиановата колона. И още по-лошо — докато ние се мотаехме там, убийците преспокойно са докарали жертвата си тук и са изчезнали. От друга страна, нямаше никакъв признак, пък и не разполагахме с нито едно доказателство, че Лейля Баркън е направила това съзнателно. Освен това аз я бях принудил да каже какво мисли за тези неща. И тя, без да направи достатъчно проучвания, без да изследва нещата в дълбочина и без да ги обмисли достатъчно, набързо беше казала първото, което й беше хрумнало. Само по себе си, посоченото от нея място си беше твърде логично. Как можеше да отгатне жената какво са намислили убийците? Но ако изкажех мислите си, Али отново щеше да започне да спори.
— Никога не съм се доверявал на Лейля Баркън — отвърнах аз. — Но в това разследване тя много ни помогна. Ако не беше тя, нямаше да получим толкова сведения за Недждет Денизел. Освен това ни разказа и много важни неща от историята на Истанбул. Например за тези монети…
Зейнеб отново ни прекъсна:
— Човекът е бил архитект.
Докато ние спорехме, тя беше извадила личната карта на жертвата, за да установи самоличността й:
— Архитект Теоман Аккан, роден в Истанбул.
Още докато изчиташе данните, в погледа й се промъкна съмнение.
— То не е хубаво да се говори така за умрелите, но няма да се учудя изобщо, ако и този приятел се окаже забъркан в тъмни дела и закононарушения.
И аз си мислех съвсем същото. Утре вече щяхме да знаем, но най-вероятно този архитект, на име Теоман Аккан, ще се окаже не съвсем чист. Али не възрази, значи, и той споделяше нашите мисли. Това, в което не бяхме сигурни, бе какво целяха убийците, отнемайки живота на тези хора. Припомних си думите на Лейля Баркън от днешния ни разговор: „Важното е да се разбере дали тези престъпления са свързани с града, или с владетелите му?“. За да привлекат вниманието ни най-напред към Византион, убийците оставиха първата жертва в Сарайбурну. За да подчертаят значимостта на първия римски император, завладял града и превърнал го в столица, оставиха втората жертва пред Константиновата колона. Пренебрегвайки обаче такъв велик и прочут император като Теодосий, те оставиха третата жертва пред най-великолепния триумфален вход към града — Златната порта, свързвана с името на неговия внук, немного известния Теодосий ІІ. А ето че сега оставят четвъртата жертва пред най-величествения за времето си храм, придал на града изключителна святост. Да, изглежда, намерих отговора на зададения от Лейля Баркън въпрос — убийците не се интересуват от владетелите на града, а от самия град. Следователно не са придали кръстообразна форма на оставеното мъртво тяло, а отново са се опитали да ни посочат местата на следващите си убийства.
Свалих очилата си и погледнах в посоката, определена от лявата ръка на убития. По права линия сочеше към градината на „Ая София“, но това беше безсмислено, понеже там вече бяха оставили една от жертвите си и нямаше защо да повтарят. Трябва да беше някакво място, намиращо се отвъд храма. Какво имаше в самия му край? Уличка — една историческа уличка. Може би най-красивата в района на „Султан Ахмед“. Макар да не съм се интересувал бог знае колко от тези неща, дори и аз познавах творенията на един от най-преданите синове на града — Челик Гюлерсой160, предприел реставрацията на улицата „Соукчешме“, с подредените от двете й страни прекрасни дървени къщи, простряла се чак до една от най-величествените външни порти на двореца „Топкапъ“ — Баб-ъ Хумаюн, известна още като Имперската порта. Дали убийците сочеха към нея? Вдигнах глава и погледнах натам — сега всички прозорци на дървените къщи, използвани като хотели под общото име Конаците на „Ая София“, бяха тъмни. Надали щяха да оставят следващата жертва на място за нощувки. Погледът ми се плъзна още по-нагоре, към покривите на старите къщи, и се блъсна в изградените отпреди векове крепостни стени, застинали сега под сребристата светлина на пълната луна. Външните стени на двореца „Топкапъ“. Да, това трябва да е мястото, посочено от убийците. Но преди него имаше още едно свещено място — църквата „Ая Ирини“161. Пред очите ми отново се възправи величественият силует на „Ая София“. В миг се отказах от преминалото през ума ми, макар и за кратко, предположение — не, нямаше как да е друго място, освен тази несравнима с хубостта си църква. И целта на убийците със сигурност ще е османският дворец. Обърнах глава и забелязах как Али ме гледаше с нескриван интерес.
160
Челик Гюлерсой (1930–2003) е известен с книгите си за Истанбул и с реставрацията на най-старите сгради и места — хълмът Чамлъджа, джамията „Карийе“, улицата „Соукчешме“ в „Султан Ахмед“ и още множество исторически обекти, някои от които възстановени с нова функционалност, като двореца „Емиргян“ и др. — Б.пр.
161
„Света Ирина“, или „Агия Ирини“, „Ая Ирини“ е бивша православна църква, разположена в двореца „Топкапъ“. Тя е била катедрална църква на Вселенската патриаршия преди освещаването на „Света София“. Многократно е изгаряла и възстановявана по римско и византийско време. След завладяването на Константинопол поради близостта й със Синята джамия не е превърната в джамия, а е използвана като арсенал от еничарския корпус до ХVІІІ в. През 1846 г. става Археологически музей, от 1869 до 1875 г. — Императорски музей, а от 1908 г. — Военен музей. Днес се използва предимно като концертна зала за класическа музика поради добрата си акустика и от 1980 г. в нея се провежда Истанбулският международен музикален фестивал. — Б.пр.