— Дворецът „Топкапъ“ — очертах с ръка предполагаемото място на двореца. — Следващата жертва ще бъде оставена там.
Очевидно все още го занимаваха собствените му мисли, понеже не схвана веднага за какво говорех. Затова посочих с глава към жертвата.
— Убийците са разперили по този начин ръцете на мъртвия, за да ни насочат към мястото, на което ще оставят следващата си жертва.
Зейнеб вдигна глава и също се заслуша в думите ми.
— Вижте, ако продължим линията от лявата му ръка, ще стигнем до двореца „Топкапъ“.
— Значи, ще стигнем до периода на султан Мехмед Фатих Завоевателя, така ли? — Не толкова самият въпрос, колкото недоверието, прозвучало в тона на Али, показваше, че той не е горещ привърженик на тази версия. — Добре де, шефе, преди малко обсъдихме тази възможност, но нищо не произлезе от това. А и Екрем и екипът му напразно чакаха до сутринта около джамията „Фатих“ и двореца „Топкапъ“.
— Може би рано се задействахме. Убийците оставят жертвите си по съвсем определен начин, следвайки ясна методика. Може би точно в онзи момент да не са искали да насочват вниманието ни към Фатих, но сега…
— Добре, инспекторе, а колко е времето от Юстиниан до нашия Мехмед Фатих? Не разбирам много от история, но ще да са стотици години…
— Сигурно са и повече, не съм сигурен, но „Ая София“ е направена около 500 година.
— Това казвам, между нашия Фатих и Юстиниан има най-малкото хиляда години. Нямало ли е друг някой император през всичките тия години, който да е изградил такива паметници като тях двамата?
— Разбира се, че е имало, но не мисля, че е бил толкова могъщ, че да промени съдбата на този град. — Погледнах към Зейнеб и я попитах: — Ти нали беше пресметнала колко години са между Визас и Константин?
Отговори ми, без да се замисли:
— Приблизително хиляда години!
— Чу ли, драги ми Али? След като убийците от Визас, преселникът от Мегара, са стигнали до римския император Константин, защо от Юстиниан, изградил „Ая София“, да не стигнат до султан Мехмед Фатих?
Али замълча, но сега пък Зейнеб взе да ни обърква мозъците.
— Да кажем, че лявата ръка на убития сочи към двореца „Топкапъ“. Добре, ами дясната му ръка накъде се е протегнала?
Въпросът й беше много логичен. Но също толкова изнервящ. Първото предположение дойде от Али, който беше забелязал надписите на табелата на ъгъла.
— Към Медресето на Джафер ага.
Като видя изумените ни погледи, само посочи табелата.
— Така е написано тук. Вижте, има подробности — „Построено е от Мимар Синан по поръчка на Джафер ага162, който е бил евнух при Портата на щастието — Баб-ъ Саде. Завършено е през 1559 г. и има шестнайсет стаи и двор“…
Докато Али продължаваше да чете, погледът ми се отмести към историческата врата на медресето в края на спускащата се надолу улица. Тя беше здраво залостена, нямаше ни най-малък признак за живот в него. Чак утре сутринта щяхме да можем да проучим нещата, но аз изобщо не смятах, че убийците ще оставят жертвата си там.
— Утре ще му хвърлим по едно око — отговори Зейнеб, която не пропусна да се заяде с Али, преди отново да се върне към обследването на тялото. — Ако вътре има някой друг труп, тогава ще го открием. Може и убийците да хванем, ако не са избягали, разбира се.
— Аз… аз ги видях!
Обърнахме се назад и срещнахме притеснения поглед на служителя от охраната. Имаше потиснат вид въпреки великолепната си униформа.
— Как можех да знам, че са убийци?
Помислих си, че след краткотрайното ни объркване съдбата може би най-сетне ни се беше усмихнала, и се опитах да успокоя пазача:
— Спокойно, спокойно! Моля ви, успокойте се и ни разкажете за това по-подробно…
— Добре, добре! — пое си дълбоко дъх той. — Добре, началник!
— Разкажете ни сега какво видяхте?
— Ами бял микробус. Вътре имаше двама души… Едната бе жена, забулена във фередже. А другият носеше каскет на главата си…
— А кога видяхте микробуса?
Засрамено избягна погледа ми.
— Като спря тук. — Погледна ме, сякаш очакваше разбиране от мен. — Откъде да зная, че ще оставят труп на улицата, началник?
Али, който му писна да слуша едно и също, го прекъсна с авторитетен глас:
— А ти каква работа имаше тук?
162
Медресето се намира до „Света София“. Построено е през 1559 г. от Джафер ага, евнух при Сюлейман Великолепни (1520–1566). Днес то е превърнато в туристически център, където се изработват предмети на традиционните турски изкуства, излагат се и се продават. — Б.пр.