— Аз, аз… съм охрана… Казвам се Джезми… Джезми Бахъачъ… — отвърна той, сочейки към края на улицата. — Работя малко по-надолу, в „Конаците на Ая София“. Стоя в оная будка на ъгъла. Оттам видях и микробуса. Помислих си, че са туристи. Тук и сутрин, и вечер ври и кипи от хора. Направо е претъпкано! Ще кажете — какво ще търсят туристите посред нощ. Гидът им може да им е казал да дойдат да видят и нощната „Ая София“ и да ги е довел по това време. Реших, че е туристически микробус, щом го мернах в края на улицата. А после какво са правили — не съм забелязал… Може и труп да са сваляли от колата си, негодниците!
— Колата колко време се задържа тук?
— Няколко минути… Така мисля. Защото тогава ме повика Мурат от рецепцията на хотела, стоеше пред вратата на хотела с таблата с чайовете: „Ела да си вземеш чая!“, ми викна. След като си взех чашата, тръгнах обратно към будката и видях, че бусът идва към мен. Шофьорът моментално включи дългите светлини и ме заслепи. Сметнах, че го прави от проклетия. Има ги и такива маниаци… А то може да е било, за да не видя кои са вътре в колата…
— Но все пак си ги видял… Нали каза, че си видял двама… Видя ги, нали така? — запита го Али, за да сме съвсем наясно с нещата.
— Разбира се, че ги видях, отстрани ги видях. Завиха точно покрай будката ми надолу по улицата към парка „Гюлхане“. И тогава, като минаваха покрай мен, погледнах вътре в минибуса. Първо ми направи впечатление забулената жена…
— Можете ли да опишете лицето й? — намеси се Зейнеб. — Какви вежди, очи, нос, устни имаше?
Човекът преглътна и на лицето му се изписа някаква безпомощност.
— Не, не мога, докато минаваше покрай мен, тя закри лицето си.
— А шофьорът? — попита го Али, чиито надежди гаснеха бавно една по една. — Човекът, който караше буса… Можеш ли да ни кажеш нещо за него?
— Можах да видя само каскета на главата му, лицето му оставаше в сянка и не можах да го различа точно.
— А номера на колата успяхте ли да видите? — попитах и аз, почти също толкова минорно.
Човекът само повтори още по-объркано същото изречение:
— Не го погледнах, началник… нито номера, нито марката на колата… нищо не забелязах… Откъде да ги знам, че са убийци? Сметнах ги за туристи, пожелали да видят нощната „Ая София“.
Упованието ми в ангелите се прекърши
Лейля Баркън чакаше на ъгъла срещу „Ая София“… Точно пред Милион163. Загледана в хилядолетната колона, сякаш я виждаше за пръв път в живота си. Беше облечена в много светлобежова, почти бяла рокля, която стигаше до глезените й. На врата си носеше лилав шал, а шнола в същия цвят събираше косите й отзад, очертавайки всички линии на лицето й. Имаше болнав, посърнал вид. Но тази бледност само увеличаваше тайнствената й красота.
— Закъсняхте — каза ми тя, щом ме забеляза, но не продължи повече, а само отново се обърна към Милиона: — Римляните са измервали границите си според този камък. Територията на държавата, разпростряла се от Англия до Египет, се е изчислявала според разстоянието, отбелязано върху него. Разбира се, навремето не е била само тази колона. Монументът е бил украсен и със статуите на богинята и на императора.
Виждайки, че не съм твърде учуден, ме попита:
— А може би знаете това?
— С майка ми често идвахме тук — отговорих аз, сочейки надолу по булеварда. — Имаше едно кино, „Алемдар“, майка ми обещаваше, че ако дойда до „Ая София“ или до музея „Топкапъ“, после ще ме заведе на кино. Първо обикаляхме някоя от тези старини, а после гледахме нашумелите по онова време филми в киносалона, изпълнен с аромата на симидчетата и газираното.
— Добра майка сте имали — задоволи се да каже Лейля. — Да се поразходим?
Тръгнахме. Близо 1500-годишният храм се извисяваше в цялото си величие в свежата утрин. Странно, пред него беше съвсем празно. Нямаше ги нито строените в редици автобуси, нито хорската тълпа. Сякаш някакъв неочакван повей на вятъра ги беше отнесъл нанякъде. Тайнствена усмивка се появи върху устните на Лейля, сякаш беше прочела мислите ми.
— Днес е нашият ден… Днес „Ая София“ ще отвори вратите си само за нас.
И наистина, щом стигнахме до входа на музея — и вратата сама се отвори пред нас! Щом прекрачихме зад нея, веднага ни посрещна прелестният шадраван, на който майка ми толкова много се възхищаваше.
— Османците решили, че след като не те са издигнали този великолепен храм, поне един шадраван да направят — тихо каза крачещата до мен Лейля. — Да не ги подценяваме, приносът си е принос. Но най-важното са направените от Мимар Синан подпори.
163
Милион е паметник, изграден през ІV в., за да показва разстоянията до византийските градове, с функция като Милиариум Ауреум в Рим — символичната точка, от която излизат всички пътища в империята, и върху който са били изписани имената на важните градове и разстоянията до тях. Куполът на Милион в днешния Истанбул се разполагал някога върху четири големи арки и е бил украсен със статуи и изображения. Намира се до Цистерните, на площад „Султан Ахмед“, в северозападната му част. — Б.пр.