Опаааа! След Демир и Йекта и този ме подхвана! Ядосано се обърнах и щях да му напомня, че това не е негова работа, но искреността в топлите му черни очи ме накара да спра… не, нито се майтапеше, нито се правеше на отворен… напротив, явно беше съвсем добронамерен.
— Да, добра е — отвърнах аз, опитвайки се да скрия напрежението в гласа си. — Много добър човек е тя!
Но без да искам, думите ми прозвучаха малко серт.
— Ако съм сбъркал нещо — моля да ме извините, шефе! — Не, слава богу, не беше се засегнал, а само се беше засрамил. — Май се разбъбрих повечко… отколкото би трябвало.
— Не бе, Али, не си! — прегърнах го през рамото. — Знам, че го каза за мое добро. Но нали знаеш, че тези неща не са прости…
Въздъхна, сякаш не аз, а самият той беше в безизходица.
— Тези неща винаги са трудни, шефе!
— А, не, не, Али, невинаги! То ние самите малко повечко ги усложняваме.
Гледаше ме с желанието да ме разбере по-добре.
— Да, ние си ги правим трудни! — повторих аз и щях за малко да добавя „Като теб и Зейнеб“, но се отказах. — Щеше да е по-добре да не става така, но… винаги го правим… Карай! Все ще се нареди някак си! Хайде, да вървим и да поговорим сега с онази жена…
Повече не заговорихме за това. С бързи крачки минахме покрай Баб-ъ Хумаюн и стигнахме до „Алай Мейданъ“173. Но още щом стъпихме на този прочут площад — и забавихме крачка. Пътят до втората врата беше същинско стълпотворение. То не бяха испанци, германци, японци, американци — целият свят сякаш се беше изсипал тук! И ние трудно си проправяхме път през тази пъстра тълпа с камери в ръцете или на вратовете си. Несъмнено най-интересните бяха гидовете — всеки един носеше националното знаме на групата, която водеше, и непрестанно се озърташе наоколо като петел в курник, страхуващ се да не изгуби кокошките си. Само и само да успее да опази хората, за които беше отговорен. Съдейки обаче по изписалата се досада по лицата им, човек можеше да заключи, че много-много не успяваха.
Погледът ми спря вляво върху църквата „Ая Ирини“. Пред нея беше спряла някаква камионетка. Четирима души се опитваха с помощта на кран да свалят огромно пиано. От няколко дни знаех, че ще има някакъв голям концерт. Успях да се промъкна малко по-напред и от пролуката вдясно в лицето ме удари свеж прохладен вятър. Духаше чак от Черно море и все още носеше следите на яростната буря, развихрила се само преди няколко часа. От все още мокрите клони на чинарите, извисяващи се от двете страни на пътя, върху нас прокапаха тежки дъждовни капки. Сред тълпата туристи се разнесоха викове на най-различни езици. Сетих се за чуждите посланици от времето на Османската империя, които са оставяли тук конете си, преди да влязат на аудиенция при султана. Особено чувство се надигаше у човека, стъпил на този площад, свидетел на изпълнената с толкова премеждия четиривековна история на тази голяма държава. Някъде бях чел, че тук, на този площад, са се събрали двайсет и пет хиляди души, за да изпратят в последния му земен път султан Мехмед Завоевателя. Сигурно можеше и повече народ да побере. Потънах в един свят, изпълнен с гръмогласните викове на площада, между вековните дървета, сплитащи клони високо в небето, и обграждащите града крепостни стени… От него ме извади един доста грубоват глас:
— Чакай малко, братко!
Обърнах се и видях как един кривонос служител на охраната спря заместника ми Али, сочейки подалата се изпод коженото му яке берета, затъкната в колана на панталона му.
— Не може да влезете тук с оръжие.
Неочаквано за мен Али постъпи зряло и разумно:
— Полиция… ние сме полицаи, братко!
Но охранителят, на когото очевидно не се бяхме харесали, беше настоятелен:
— Служебните ви карти, може ли да видя документите ви?
Али беше започнал да ме гледа така, сякаш искаше да ми каже: „Що не взема да му покажа нещо друго на тоя?“. Аз обаче се направих, че не забелязвам, и извадих картата си да я види охраната:
— Невзат, главен инспектор Невзат.
Като ме гледаше как се държах, и Али се усети как трябваше да постъпи в този случай, извади своята карта и я протегна чак под кривия нос на охранителя, който май вече се беше поуспокоил.
— Добре, какво правите тук?
Заместникът ми направо щеше да избухне! Но аз отговорих, без да се впечатлявам от това:
— Ще разговаряме с директорката на музея.
— С коя от тях?
173
Дворът, в който се влиза през Баб-ъ Хумаюн, или Имперската порта, и където са разположени вторите по значимост за управлението сгради, символизиращи връзката дворец–град–държава. Народът е бил допускан в определени дни в това пространство на двореца. Само тук дворцовите служители са могли да влизат с конете си. Оттук е преминавала и султанската процесия при различни чествания — начало на поход, петъчни приветствия, процесии на посланици, процесии на майката на султана и др. — Б.пр.