— Браво, Али, от самото начало намери царския път — пошегувах се аз.
— Кой е той?
— Ами царският път, или пътят на падишаха се простира от Баб-юс Селям до Баб-ъ Саде — отговорих му, придавайки си многозначителен вид. — Да не би да трябваше да кажа „пътят, простиращ се от Портата за приветствие до Средната порта“? Нали трябваше да говорим на турски?
Али се засмя широко.
— Не бе, шефе, не обръщайте внимание какво разправях на оня идиот, аз само исках да го попритисна. Разбира се, ще използваме онези имена, с които предците ни са нарекли нещата. Но и турският трябва да се знае, аз самият нищо не разбирам от арабски.
Млъкна за миг и после ме попита:
— А вие откъде знаете всичко това?
— Нали и по-рано съм ти казвал — от майка ми — заобяснявах аз, докато вървяхме по пътеката между кипарисите. — Ако се интересувам малко от малко от историята — то ми е от нея. На нея го дължа това.
Заместникът ми продължи да ме разпитва, опитвайки се да върви в крачка с мен:
— А тя, майка ви, историчка ли е била?
— За такава се смята, всъщност беше учителка по история. Знаеш, че баща ми пък беше учител по литература. Запознали се в училището. Както и да е… Майка ми беше учителка, но не си вършеше работата само формално, ден да мине, друг да дойде, ами беше идеалистка, посветена на професията си. Интересуваше се от всичко — четеше списания, книги, посещаваше лекции, правеше всичко възможно, за да накара учениците си да заобичат историята. Естествено — и мен не оставяше на мира. Още от малък ме развеждаше по всички музеи в Истанбул, за които можеш да се сетиш. И тук сме идвали стотина пъти. В „Долма бахче“, в двореца „Бейлербей“177, в „Ая София“, водила ме е в Цистерната на базиликата, във Влахернския дворец, в музея „Карийе“178…
Щях още да продължа, но Али намръщено ме попита:
— Не ви ли писваше, шефе?
— И още как! Всяка разходка беше мъчение за мен. Но не можех да го обясня по никакъв начин на покойната ми майка. Тя беше истинска републиканка и искаше да възпита и да образова прекрасно единствения си син. У нас имаше три железни правила — да се четат книги, да се ходи на театър и да се посещават музеи. Обичах да чета, както можеш да се сетиш — полицейски романи. И театърът беше що-годе поносим, особено комедийният, но музеите — не можех да ги преглътна! Особено първия път като влязохме в музей и като ме лъхна онази тежка миризма, направо ми се догади и за малко да повърна…
— Но след това май ви е харесало — прекъсна ме Али. — Иначе нямаше да ги научите всички тези неща…
— Прав си — въздъхнах аз. — Накрая дори ги заобичах, но много късно… Чак когато вече престанахме да ходим с майка ми…
Гледаше ме с интерес, очаквайки да разбере подробностите.
— Да, Али. Случи ни се нещо лошо. Трябва да съм бил на осем години. Обикаляхме „Долма бахче“. Имаше някаква американска делегация и беше претъпкано, игла да изтървеш — няма къде да падне. Как да не се изгубя в това множество? Бях се понесъл заедно с тълпата. Когато се огледах — майка ми я нямаше наоколо. Представи си само колко се уплаших, каква паника ме обзе! Едно изгубено малко момченце… Заплаках, но беше толкова многолюдно, че никой не ме чу дори. Бях притиснат между всички тия големи хора, не можех въздух да си поема, докато накрая не припаднах. Когато се свестих, някакъв човек се опитваше да ме накара да пия вода. Горката ми майка ме държеше за ръката и угрижено ме гледаше в лицето. Беше пребледняла и цялата трепереше. След това никога вече не ме заведе в музей… След като почина, намерих дневника й. Беше написала следното: „Искам Невзат да е образован, интелигентен човек. Защото тази бедна страна има нужда от културни и знаещи хора. Но май няма да стане — жалко, че синът ни е малко вятърничаво хлапе. Палав, луд, не се интересува нито от наука, нито от изкуство. Опитах се да го насърча, но не се получи. Ако твърдо настоявам, ще стане още по-лошо. Какво да се прави, човек не може да получи всичко, което иска. Макар да е наш син, Невзат не се вълнува нито от историята като мен, нито от литературата като баща си. Не това беше мечтата ни, но може би ние сме виновни. Наша грешка е, че сме имали такива очаквания, не е задължително Невзат непременно да прилича на нас, той е съвсем различен човек, напълно независима личност. Колкото и благородна да е нашата цел, не можеш да накараш дори собственото си дете да я следва насила“. Когато четях тези редове, бях току-що постъпил в полицията. Съвсем зелен младеж, който не се боеше да се опари и вярваше, че сам може да се пребори с цялото зло на земята — казах аз и погледнах към Али, преди да продължа: — Също като теб…
177
Изграден е през 60-те години на ХІХ в. в необароков стил от прочутата фамилия архитекти Балян. Разположен е в азиатската част на Босфора. — Б.пр.
178
Църквата „Христос Спасителят в Хора“, известна днес като музея „Карийе“, съхраняващ изумителни мозайки и стенописи от ХІV в. — Б.пр.