— Да пием за живота, не за смъртта!
И приятелите ми не останаха по-назад:
— За живота!
След като обаче сложихме обратно чашите на масата, продължихме да говорим за убийците. По-право, аз ги върнах на същата тема.
— Да, Йекта, какво ще кажеш за мястото на следващата жертва? Кажи да видим къде според теб би могло да бъде?
Този път той не се засегна.
— Не им знам мисленето на убийците, но ако ме питат мен, бих казал — при „Сюлейманийе“. Най-великолепното творение на Сюлейман Законодателя. Времето на възход на Османската империя. И според мен сред стотиците постройки на Мимар Синан това е истинският му шедьовър!
— Стотици ли? — попита Евгения, на която бройката се беше сторила малко попреувеличена. — Наистина ли е направил толкова много?
— Четиристотин произведения — натъртваше на всяка дума Йекта. — Трудно е да се каже точната им бройка, но историците са убедени, че са толкова. Не само в Истанбул — от Одрин до Багдад, по цялата територия на империята. Джамията „Селимийе“, която е едно от най-важните му творения, както знаете, е в Одрин. Джамии, медресета, тюрбета, имарети, болници, хамами, кервансараи, ханове, акведукти, мостове, кьошкове, дворци… Да, ужасно много неща е съградил Синан — само за един живот!
— А и животът му е бил доста дългичък! — добавих аз наученото от майка ми. — Живял е почти сто години.
— Деветдесет и нещо. Да беше стиснал малко зъби — и щеше да ги докара до сто… Но и за такъв дълъг живот пак е много направеното от него…
— Да не забравяме, че зад него е стояла огромна империя — продължи мисълта му Евгения. — И то в най-блестящия, най-богатия си период.
— Еее, естествено, ако не беше толкова богата, нямаше да е толкова успешен. Така е, той е бил архитект на империята. С нейна помощ и подкрепа е успял да сътвори великолепните си постройки. Но ако питате мен — истинското произведение на Мимар Синан е този град. Във всяко ъгълче на Истанбул, не само зад градските стени, на всяко място в града се възправят творенията му. Дори е построил джамията в нашия квартал „Балат“ — „Феррух Кетхуда“ в Айвансарай.
— Да не забравяме и тази в „Драман“200 — припомних аз. — Как й беше името?
— Джамията на Юнус бей.
— Има и една, как беше, в Егрикапъ, оная върху затвора Анемас — спомни си Демир и за друга джамия.
— Джамията „Иваз ефенди“… Но само тези ли? Например „Караахмед паша“ в „Топакпъ“, в квартал „Еюб“ — джамията „Зал Махмуд паша“, джамията на Синан паша, която съсипахме, като прекарахме улица през градинката на „Бешикташ“, точно срещу нея — тюрбето на Хайдар паша Барбарос, от другата страна на площад „Юскюдар“ пък е джамията, направена от името на Михримах султан, и пак на „Юскюдар“, на морския бряг, е изящната джамия на Шемси Ахмед паша… Джамията „Молла Челеби“ във „Фъндъклъ“, в Салъпазар оная малката джамийка на Кълъч Али паша, която е умалено копие на „Ая София“… А знаете ли, че авторът на „Дон Кихот“, Сервантес, е бил работник в строителството на тази джамия? Нейсе, просто исках да кажа, че произведенията на Синан не се измерват само с броя си. Тюрбето на Селим ІІ в градината на „Ая София“, двете й минарета, колоните, кьошкът на Мурад ІІ в „Топкапъ“ — говореше той, все по-разпалено, сякаш се гневеше на нещо… — Вижте, трудно е дори да се изброят имената на сътвореното от Синан, но великият майстор е вложил ум и вдъхновение във всеки техен отделен детайл — куполите, арките, минаретата, слепите прозорци, комините, прозорците, колонадите, портиците, капителите на колоните, главните порти, вратите, слънчевите часовници, пясъчните часовници, шадраваните, минбарите, михрабите, керамичните плочки, украсите, калиграфските надписи, витражите… всичко е премислял до последната подробност. Дори когато е правил кюллийето „Сюлейманийе“, за малко да пострада, защото е забавил работата по строежа точно заради детайлите. Онези, които не са го долюбвали, разправяли, че няма да може да завърши джамията навреме, и пръскали клюки за това. Като стигнали до султан Сюлейман, той се метнал на коня си и дошъл лично да види как вървят работите.
„Абе, Мимар — рекъл султанът, — защо не си се захванал с моята джамия, ами се занимаваш да си губиш времето с разни незначителни неща?“
Даже го сплашил още повече, като му дал за пример случилото се с нещастния архитект Атик Синан, изградил джамията „Фатих“.
„Не ти ли е за поука архитектът на баща ми султан Мехмед хан?“
Великият Мимар Синан се разтреперил като лист пред падишаха, нито може да продума, нито да отговори нещо.