Султанът ядосано му наредил: „Когато тази сграда бъде готова, бързо ми прати хабер. Иначе — ти си знаеш“.
Без да вдига глава, Мимар Синан му казал следното: „В държавата на благочестивия ни султан джамията ще е готова за два месеца, с божията помощ!“.
Сюлейман Великолепни решил, че от страх Синан дърдори глупости, и се обърнал към агите до себе си: „А бре, я го попитайте и вие този кога ще бъде готова тази сграда?“.
И те също го попитали: „Мимар ага, чухте ли какво заповяда нашият благодетелен падишах? Кога ще бъде затворена вратата на тази джамия, за да бъде напълно готова?“.
Синан им отвърнал с цялото си огромно сърце: „Когато се завършат двата месеца, тогава ще е готова!“.
Тогава султанът призовал двамата аги за свидетели и казал: „Мимар, ако, след като минат два месеца, тя не е готова, пак ще се срещнем с теб“.
Така отговорил, но като се върнал в двореца, пак се размислил. Събрал агите си и им рекъл: „Ясно е, че Мимар е откачил. Може ли работа за няколко години да се свърши за два месеца? Нещастникът сигурно е полудял от страх! Извикайте го и го питайте и вие, вижте какво ще ви отговори и като сравним с това, което ми е казал, ще разберем колко зле е тая работа…“.
Агите от двореца извикали Синан и още веднъж го запитали: „Кога ще е готова сградата?“.
Синан самоуверено им отговорил: „Обещах на нашия падишах да я свърша за два месеца. Дай боже, като станат два месеца, ще й сложа и име, та който го чуе, да я споменава с добро“.
Агите се явили с този отговор пред султана: „Султане, човекът съвсем се е побъркал. Надявал се много скоро да може да се прави намаз в джамията ви!“.
И след два месеца, както обещал, Синан предал готовата джамия. А султанът, който смятал това за невъзможно, за да се извини на архитекта за грубостта си към него, му подал ключовете на джамията и му казал: „Ти трябва да отвориш Божия дом, който съгради, с чистото си сърце и с молитвите си!“.
Такъв гений бил Синан. Всяко негово творение било уникално! Той никога не се повтарял — винаги правел нещо съвсем различно!
Реших, че Йекта е свършил, но в очите му проблесна някакво дяволско пламъче.
— Бога ми, Невзат — изрече многозначително той, — ако бях на мястото на убийците, нямаше да правя препратки нито към гърците, нито към римляните, нито към османците, а само към Синан! Към нещо, съградено от него. Защото нито един крал или император, които са минали и заминали, нито един султан или везир не са дали на този град толкова много произведения!
Престолнината на Сюлейман Великолепни — градът на Мимар Синан
Синан гледаше Божия дом. Най-големият му купол, окачен сякаш на самия небосвод. Гледаше малките куполи около него, обръжили го като златни звезди спътници. Плуващите в небесната синева четири минарета. Богато украсените, сякаш усукани спираловидно шерефета. Отвъдните светове, към които сочеха минаретата. Арките, напомнящи на вечната луна. Колонадите, в чиито сенки можеше да прекараш целия си живот. Фонтанът, от който струеше водата на живота! Стените, изработени като прекрасни килими. Разноцветните прозорци. Здраво заключените порти, зад които сякаш се криеше самият рай.
Синан гледаше Божия дом. Най-величествената постройка, която беше правил някога. Този божествен храм щеше да промени облика на града. Свързвайки разума със сърцето, сливайки труда с вярата, превръщайки начертаното в поезия. Да, още веднъж щеше да промени този град. Мраморът приличаше на везана коприна, железните украси — на най-фина бродерия, дърворезбите — на дантели. Както пророкът Соломон управляваше джиновете, така и главният архитект на султан Сюлейман Великолепни, Синан, беше подчинил на волята си всичко живо и неживо на земята и в недрата й.
Синан гледаше Божия дом. Погледът му галеше всеки детайл, умът му изброяваше дните, останали в миналото. Гледаше огромните стени на храма и пред очите му изплуваха кирпичените къщи и едно селско хлапе, тичащо по калните улици между тях. Още ненавършил петнайсет, и се откъсна от семейството си, тръгна бос и гол по света. Като първия човек Адам. Като странник сред аджами огланите201. Тих и скромен, опитващ се с дюлгерството да забрави тъгата за близките си.
Синан гледаше Божия дом. Спомняше си как бе започнал всичко от дюлгерството. Първо беше изучил тайните на дървото — всичките тънкости на занаята, трудностите, красотата. Скоро усвои езика на дървото и започна да разговаря с камъка, земята, желязото, стъклото. Но никога нищо не вкарваше в калъп — нито дървото, нито камъка, нито твърдото желязо, нито чупливото стъкло. Ако не беше станал дюлгерин, нямаше да може да построи и този величествен храм. Още щом вдъхна аромата на първото дърво, което резбоваше, усети не само уханието на бор, а цял един океан от миризми, който се разля в тялото му и го изпълни отвътре.
201
Набираните като кръвен данък (девширме) за „слуги на Високата порта“ момчета са наричани и „аджами оглан“ — новобранци, необучени деца. Съществуват различни мнения за възрастта им: между 3 и 6, 6 и 8, 8 и 16 години. И част от тях били прехвърляни в Анадола и поверявани на местни семейства, в които били турцизирани и ислямизирани. По-късно били изпращани в Истанбул и разпределяни и обучавани в еничарските казарми в Одрин и Константинопол. Момчетата с най-добри физически и умствени данни оставали за обучение в обслужващите корпуси към султанския дворец и попълвали личната гвардия на владетеля. — Б.пр.