Синан гледаше Божия дом. На крачка пред него бе султан Сюлейман Великолепни. Предците му бяха посадили едно дърво насред пустошта на степите. То се беше разклонило и хвърлило сянката си върху три континента. Нему се падаше да го отгледа още по-голямо и да побере целия свят под сянката му. Предците му бяха сътворили този град, превръщайки го в розова градина. Нему се падаше да оживи тази розова градина, да я изпълни с музика, поезия, да я украси с миниатюри, с красотата на калиграфското изкуство, с архитектурата. Ако не израстяха рози от ножницата на сабята му, ако един султан не намереше мъдростта в розите, той не би могъл да стане владетел на света.
Султанът гледаше Божия дом. На крачка зад него бе главният архитект Синан. Този султан, който беше сянката на Аллах върху земята. Този султан, който владееше три континента. Османският император, владетелят на света. Единственият син на султан Селим Явуз — Сюлейман Великолепни. Този султан, който педя по педя беше разширил империята и се беше прославил в целия свят. Този султан, който беше направил Синан свой главен архитект и му беше отворил всички врати на империята, беше му дал хазната, за да строи. Бе му дал властта да обнови града, да го разхубави и благоустрои. Разбира се, че Синан щеше да стои на крачка зад него, почтително, с наведена глава.
Султан Сюлейман Великолепни гледаше Божия дом. Очите му блестяха като диаманти изпод тюрбана. Изправи гордо чело, погледна с преклонение към величествения храм, символ на исляма и неговия пророк. Огромна благодарност се надигна в сърцето му, докато съзерцаваше четирите минарета, издигнати в прослава на четиримата халифи. Благодареше на Аллах, на прадядо си султан Мехмед Фатих хан, на дядо си Баязид хан и на баща си султан Селим Явуз. Благодареше, че и той като тях бе успял да съгради такъв храм и да им го дари. Тъгата му вече се бе разсеяла, сърцето му се бе разведрило, съмненията му се бяха изпарили. Вече знаеше, че също както империята, и името му щеше да живее заедно с тази джамия.
Султан Сюлейман Великолепни гледаше Божия дом. На крачка зад него бе главният архитект Синан. Затаил дъх в очакване какво ще каже падишахът на този свят. Беше затаил дъх, но сърцето му биеше лудо. Като развълнувано море, като вятър в градина, като небе пред проливен дъжд. Като първия път, когато беше преклонил чело пред хаджи Бекташ, когато влезе в еничарския корпус. Като първия път, в който потегли на поход. Както когато спуснаха три лодки във водите на езерото Ван, и му се струваше, че никога няма да достигнат до другия бряг. Като болезнения спомен за смъртта на майка му, за която научи при първото си завръщане у дома.
Сюлейман гледаше Божия дом. Величественият храм, който винаги ще се споменава с неговото име. Гледаше свещената постройка, сякаш изографисана направо в небето. Единственото и неповторимо творение на неговата династия и на неговото управление. Синан гледаше към портата на Божия дом. Зад двете й украсени със седеф резбовани врати сякаш се криеше самият рай. Гледаше ключовете, които щяха да отворят тази порта. Бяха кацнали в дланите му като гълъб — предвестник на щастливи дни. Султанът гледаше Мимар Синан. Архитектът бе свел глава, бе забил поглед в земята. Почтително стоеше на крачка зад султана.
Сюлейман гледаше Синан. Човекът, който за седем години беше завършил този величествен храм. Като Аллах, който за седем дни беше създал седемте небеса и за седем дни беше създал всичко живо. Сюлейман гледаше Синан, чиято съдба, както и неговата, беше предначертана — да бъде слуга на султаната. Архитектът, който беше построил кюллийе в памет на любимата му жена, тюрбе за починалия му син, джамии за дъщеря му. Геният, издигнал във всяко кътче на града своите божествени творения. Султанът извика Синан и му каза:
— Ела, Мимарбашъ202, тези ключове са твои! Ти трябва да отвориш Божия дом, който съгради с чистото си сърце и с молитвите си!
В сенчестата градина на мъртвите
— Според мен от всички джамии, които наричаме „Божи дом“, най-красивата е „Сюлейманийе“ — беше казал Йекта.