Преди да влезем в съседната стая, окото ми се лепна на снимките по стените. Това не бяха художествени фотографии — разрушаването на византийския дворец, на мястото на който щеше да има петзвезден хотел, започналите да се развалят от времето безценни калиграфски надписи по стените на джамията „Сюлейманийе“, превърнатият в сметище византийски дворец „Буколеон“30, старите дървени истанбулски къщи в „Кадърга“31, на път да се превърнат в руини. Снимките показваха жалната картина на римските колони в квартал „Баязид“, върху които дребен търговец е проснал женско бельо за продажба, мизерния вид на набързо направените разкопки при проекта за тунел под Босфора „Мармарай“32, разкрили част от античното пристанище, трагикомичния надпис с черна боя върху мраморните барелефи на стара османска чешма, който гласи: „Най-велик е нашият войник!“, ръждясващи антични оръжия от двореца „Топкапъ“, разпадащи се от времето картини и исторически облекла. С една дума, снимки, които ни обвиняваха право в очите за това, как сами убиваме историята си. А отдясно върху бледожълтата стена беше изписано с ръкописни червени букви следното изречение: „Ей, Синан33, в никой случай да не се позволява да гради никому, който не притежава твоите умения“. С подпис отдолу: „Синът на султан Сюлейман Законодателя — Селим ІІ“.
Щом влязохме в стаята, не се стърпях да не полюбопитствам.
— С какво се занимавате тук, Намък бей? Какво означава ДЗИ?
— Това е една неправителствена организация — сякаш с нежелание отвърна той. — Инициатива за опазване историята на града.
Посочи дървените столове и ни покани да седнем.
Върху стола, на който понечих да седна, беше разстлан един от плакатите от демонстрацията им със същата снимка на една от дървените истанбулски къщи и надпис: „Не пали, не руши, а пази!“. Навих плаката и го сложих на масичката, чиято повърхност беше започнала да се лющи, и чак тогава седнах на стола. Заместникът ми вече се беше разположил отсреща, на другия стол, чиято боя също падаше. Докато Намък се наместваше в довлечения бог знае от кой офис стол, погледът ми попадна на друга снимка — под византийските стени се беше разположило младо семейство на пикник, жената готвеше нещо на газовия котлон, мъжът седеше по турски на постланото килимче, а най-отпред децата им се усмихваха чаровно пред обектива с липсващите си предни зъбки.
— Това е най-невинното — вметна Намък, забелязвайки, че се взирам в снимката. — Хората без подслон се опитват да оцелеят в този живот. Разбира се, има някаква ирония в това, да възприемаш историческите паметници като покрив над главата си… Но най-ужасни са ония, които печелят пари от това… — Пое дълбоко въздух, сякаш да потуши гнева си. — Питахте ме за ДЗИ. Абревиатурата означава „Дружество за защита на Истанбул“.
Държеше се леко високомерно, за да ни накара да се почувстваме малки и незначителни. И не се притесняваше да го покаже. Затова и Али изобщо не го хареса.
— Дружество за защита на Истанбул — повтори той с подигравка. — И от кого го защитавате Истанбул?
— От варварите го пазим. — Говореше уверено, като човек, убеден в справедливостта на делото си. — От грабливите хищници, които искат да унищожат хилядолетната история, която е ни по-малко, ни повече от три хиляди години, откакто съществува този град…
Беше се увлякъл, готов да продължи също толкова разпалено, когато Али грубо го прекъсна с възможно най-гаменски тон:
— Че кой ви е искал да го защитавате? Доколкото знаем, сте хирург, какво ви интересуват историята или градът? Някой да ви е казал да защитавате града? Има ли такъв изобщо?
Понечих да му дам знак да замълчи, но не успях — беше насочил цялото си внимание към хирурга и дори не ме забелязваше. Намък разбра намеренията на разпаления полицейски служител и подпря лакти върху бюрото си.
— Да, има! — отвърна той и посочи към величествения храм, извисил се точно срещу малкия прозорец. — Погледнете! Какво виждате?
— Джамията „Молла Зейрек“ — смънках аз.
Учуди се, че знаех името на джамията.
— В този квартал ли живеете?
— Не много далеч оттук… В „Балат“.
— Сега разбирам. Поздравления все пак, Невзат бей. Защото хората обикновено не знаят нищо друго, освен името на кварталната си джамия. Е, с изключение, разбира се, на такива като „Сюлейманийе“, „Фатих“, „Еюб“. Както и да е… Ставаше дума за джамията „Молла Зейрек“, или за църквата на манастира „Пантократор“, както е било старото й име. Най-малкото това е паметник на хиляда години. Бил е построен през ХІІ в. за цели дванайсет години. — В очите му проблесна иронично пламъче. — Не знам дали има някаква връзка с дванайсетте апостоли. Първо е била църква, после — медресе, сетне са я превърнали в джамия. Нарекли са я на името на един учен, който преподавал в медресето — молла Зейрек.
30
Буколеонският дворец се намира на брега на Мраморно море. Смята се, че е построен от Теодосий ІІ и Юстиниан, а името му произлиза от статуята на биколъв, украсявала някога пристанището пред двореца. Лъвски статуи са запазени в Археологическия музей в Истанбул. Част от двореца е била разрушена около 1870 г. при строителството на железницата. — Б.пр.
31
„Кадърга“ е квартал в района на „Фатих“ в Истанбул, където е било първото византийско пристанище. — Б.пр.
32
„Мармарай“ е проект за железопътен тунел под Босфора, който да съедини европейската и азиатската част на града, в съчетание с модернизацията на крайградските жп линии, за да се осигури висока пропускливост на трафика. Строителството е започнало през 2004 г. и е трябвало да завърши през 2012-а. Забавянето му се дължи на археологически разкопки, разкрили най-старото пристанище — от ІV в. по времето на Теодосий. Проектът предизвиква силни възражения сред обществеността, тъй като предвижда закриване на двете традиционни исторически гари — Хайдарпаша и Сиркеджи, които ще бъдат превърнати в хотели. — Б.пр.