— И аз се грижа за вас, инспекторе — рече той. — Самоличността на жертвата се установи.
Ето това вече си беше добра новина!
— Да не сте намерили личната му карта?
— Открихме портфейла му, инспекторе — приближи се Шефик, държейки найлонов плик в ръката си. — На стотина метра от местопрестъплението. И личната му карта беше вътре. А на пътя намерихме счупения му мобилен телефон.
— И портфейлът, и мобилният на едно и също място ли бяха? — попитах го аз, поемайки найлоновата торбичка от ръцете му.
— Така да се каже… Отстрани на главния път от Сарайбурну към „Еминьоню“4… Портфейла му и парчетата от строшения телефон открихме само на десетина метра едно от друго. Убийците трябва да са го изтървали, след като са оставили трупа и са напуснали местопрестъплението.
Не знаех какво да кажа, но за да съм напълно сигурен, го попитах отново:
— Убийците, казваш, но как може да си сигурен, че не е бил само един?
— Жертвата е била пренесена от другаде, инспекторе. Както и вие знаете много добре, ако мъжът беше убит там, всичко наоколо щеше да е пълна касапница. А трупът не може да е бил пренесен само от един човек. Разговаряхте ли с хората наоколо? Има ли някой да е видял нещо? — бързо попита той, сякаш присещайки се за нещо важно.
Али беше поразпитал този-онзи, така че той отговори вместо мен:
— Войниците от гарнизона отсреща, които са били наряд, нищо не са видели. Също и служителите на паркинга… Пияниците по брега — и те не знаят нищо за случилото се. Разпитахме всички, които са били в Сарайбурну по това време на нощта, но никой нищо не е видял…
— Убийците трябва да са били професионалисти — тихо, сякаш на себе си, прошепна Шефик. — И около паметника няма нищо — нито следа, нито някакво доказателство.
Тези му думи още веднъж ме накараха да предположа, че това престъпление може да е работа на някоя разузнавателна служба. Но пък те нямаха навика да оставят каквито и да било послания, освен ако не искаха да ни насочат в погрешна посока.
— Добре бе, ама защо пред статуята на Ататюрк? — не мирясваше Али и все повтаряше един и същи въпрос.
— Чудна работа! — обади се и Шефик. — И той като всички останали не можеше да си обясни това. — Наистина е странно! Да не би убиецът да е искал да ни остави някакво послание?
Можехме да го обсъждаме часове наред, но уви, без да можем да стигнем до някакъв извод. Особено предвид оскъдните факти, с които разполагахме до този момент. Вместо да се напъвам да мисля, изсипах съдържанието на найлоновия плик върху масата. Погледите на всички се впиха в тютюневия портфейл и разглобения мобилен телефон на жертвата.
— И портфейлът му е хубав! Както се вижда, убитият ще да е бил някакъв богаташ! — рече Али.
В гласа му вече не звучаха радостни нотки.
— Това засега не знам, но явно е обичал да носи в себе си много пара — каза Шефик, сочейки към пачката банкноти, подаваща се от портфейла.
— Убиецът не е ли взел парите? — заинтересува се Зейнеб.
— Не мисля. Не знам дали човекът е имал още пари в себе си, но в портфейла му са хиляда двеста двайсет и пет лири.
Що се отнася до мен, интересуваше ме повече самоличността на убития, отколкото парите му. Докато само с два пръста вадех личната му карта, внимавайки да не изтрия отпечатъците, Зейнеб продължаваше да разсъждава на глас:
— При това положение, изглежда, престъплението не е било извършено за пари… Иначе убиецът щеше да вземе всичките, които е имала жертвата.
— Така изглежда…
Никой не обърна внимание на казаното от Шефик — всички се бяха вторачили в картата, която държах. На снимката прошарените коси на убития изглеждаха по-къси, но нямаше грам съмнение, че това е жертвата. Името му бе Недждет, фамилията — Денизел. Роден на 12 август 1959 г. в Истанбул. Неженен.
— Ей тук пише „Д-р Недждет Денизел. Историк на изкуството. Археолог“.
Визитката, която сочеше Шефик, не приличаше на скромните картички на университетските преподаватели — отдалече се виждаше, че беше отпечатана върху много скъпа хартия.
Али обаче прояви интерес не толкова към визитката, колкото към професията на притежателя й.
— Археолог, значи! Ясно е, че жертвата се е интересувала от вашия Византион, инспекторе!
4
„Еминьоню“ е бил квартал на Истанбул, съседен на квартал „Фатих“, и е сърцето на града на император Константин зад очертанията на градските стени, център на изключително богат на исторически паметници район. Мостът „Галата“ пресича Златния рог, излизайки към пристанището Сиркеджи, а Босфорът се отваря към Мраморно море. Горе на върха е дворецът „Топкапъ“. През 2009 г. кварталът, вече с по-малобройно население, е присъединен към „Фатих“. — Б.пр.