Което и направихме. Всички заедно започнахме да оглеждаме светлата стая. Кафяви кресла, удобен диван, плазмен телевизор, до него черна музикална уредба, отляво — сидита, на отсрещната стена — подредени дървени еднометрови долапи. Вниманието ми обаче привлякоха гравюрите върху стената. Седем на брой. Най-напред тази до входната врата. На нея беше изобразена почетна процесия пред султанския дворец в Сарайбурну. Султанът седи с цялото си величие на трона, пред него са държавните служители в странното си облекло, високопоставените придворни, еничарите, изправени като струни и очакващи заповедите му. На друга гравюра беше изрисуван „Чемберлиташ“6. Виждаха се жителите на града, спокойно насядали или изправени пред историческия паметник, бавно и невъзмутимо разхождащи се около него… Вляво, на стената с прозореца, закрит с избеляло синьо перде, се виждаше трета гравюра — с изображението на може би най-внушителния храм в света — „Ая София“ („Света София“). Първо го бяхме обърнали от църква в джамия, а сега — в музей. В това светилище се покланяха хора от две религии, изобразени само като силуети в двора й. Не се разбираше от коя точно народност, раса, племе са, на коя вяра принадлежат. На съседната гравюра се извисяваше другият не по-малко забележителен молитвен дом — символът на Завоеванието, джамията „Фатих“. Художникът беше я нарисувал по същия начин, като „Ая София“ — с поглед отвън, откъм двора. Някои вземаха абдест7, други се готвеха за намаза8, трети си говореха за нещо… кой знае за какво. Това бяха нашите съграждани, живели стотици години преди нас. Гравюрата на отсрещната стена пък не изобразяваше храм, а обиталището на великата Османска династия — дворецът „Топкапъ“. Художникът сякаш го гледаше откъм днешния Салъпазаръ9. С кулите, кубетата, комините си напомняше на огромен кораб, плаващ в приказно море. На гравюрата вляво се издигаше шедьовърът на Мимар Синан — джамията „Сюлейманийе“. Въпреки внушителния си вид, с четирите минарета в двора й, прострени към небето с упование, напомняше на някой отчаян и безпомощен човек. А на единствената гравюра, окачена на стената точно до вратата за към другата стая, се виждаше „Йедикуле“10. Пред портата на величествените стени на крепостта стоеше човек с кош, пълен със зеленчуци, а зад него — две босоноги дечица… Дали бяха негови, или от бездомните деца на тогавашния Истанбул, не се разбираше ясно…
— Недждет Денизел е бил вещо лице, господин инспектор…
Али се беше изправил пред шкафа точно под гравюрата с изображението на двореца „Топкапъ“ и държеше в ръце някаква дебела синя папка:
— Вижте, тук има някакви доклади, и всичките — подписани от нашия човек…
Взех папката, която ми подаде. Прав беше — вътре имаше много документи и доклади с подписа на жертвата.
— При това доста търсен специалист — промърморих под носа си. — Я гледай на колко доклада стои името му.
— В този тук пише, че са спрели строителството на някакъв хотел…
Тъкмо да погледна листовете, които ми показваше Али, и от другата стая долетя гласът на Зейнеб:
— Инспекторе, инспекторе!
Не бях забелязал кога е излязла от хола.
— Елате тук!
Гласът й не беше нито развълнуван, нито тревожен, но ако не беше намерила нещо важно, нямаше да ни вика така настойчиво.
Беше в банята.
— Тук трябва да е убита жертвата — каза тя, посочвайки парченцето кафеникава мазилка по края на ръчното ножче, което държеше в ръката си, и докато ние с Али го разглеждахме, продължи: — Вижте, мазилката между плочките горе е бяла или бежова, но по-надолу е кафеникава с червеникав оттенък. Сигурно кръвта на жертвата е променила и цвета на фугите.
— Освен ако човекът не си е изпрал калния панталон или ризата му не е пуснала при прането? Или ако мазилката не се е изцапала с нещо друго? — възрази й Али.
Може думите му да звучаха логично, но Зейнеб посочи препаратите за миене на пода.
— Подът е почистен с течен препарат, не усещаш ли, че навсякъде мирише на лавандула?
Наведох се и погледнах пластмасовата опаковка на препарата — наистина, на етикета пишеше, че е с лавандулов ароматизатор. Започнах да си мисля, че Зейнеб беше права, но нашият твърдоглавец не мирясваше:
— Това нищо не доказва! — заинати се той.
Не дай си боже пак да започнат да се препират! Но слава богу, Зейнеб само вметна:
6
Площадът „Чемберлиташ“ се намира на мястото на древния римски форум на император Константин и е известен с Колоната на Константин, построена около 330 г. — Б.пр.
9
Евтин пазар, който се събира всеки вторник в квартала „Кадъкьой“, в азиатската част на града. — Б.пр.
10
„Йедикуле“ (буквално „Седемте кули“) е един от кварталите на Истан-бул, свързан с квартала „Фатих“, на брега на Мраморно море. Той е на знаменитите Теодосиеви стени, носещ името си от броя на кулите, които по византийско време са били пет и са станали седем след завладяването на града от Османците. По османско време кулите са се използвали като затвор за високопоставени държавни служители или членове на династията. В квартала се намират множество исторически паметници от византийско време, както и гръцки и арменски църкви, тъй като преобладаващото население е било немюсюлманско. — Б.пр.