Терие се изправи рязко и постави кошницата на масата. Трябваше да се отърве от това чудо по възможност най-бързо, по възможност веднага, по възможност начаса.
И тъкмо в този миг пеленачето ревна. То сви очи, разтвори червената си паст и нададе такъв пронизителен вой, че кръвта на Терие се смръзна в жилите му. С изпъната ръка заклати кошницата отдалече и закрещя „люлии-лю“, за да го накара да млъкне, но то запищя още по-кресливо, лицето му посиня, сякаш ще се пръсне.
„Да се пръждосва! — помисли си Терие — Тутакси да се пръждосва този… — Искаше да каже «този дявол», но се сепна и възпря. — Да се пръждосва това изчадие, това отвратително отроче!“ Но къде? В енорията знаеше десетина дойки и още толкова приюти за сираци, но всички те се намираха прекалено близо, почти под носа му, а това нещо тук трябваше да се пръждоса възможно по-далеч, толкова далеч, че да не го чува, толкова далеч, че да не му го подхвърлят час по час пред вратата, ако е възможно — в друга енория, по-добре на отвъдния бряг, най-добре extra muros2, в предградието Сент Антоан, това е то! Там му е мястото на тоз писклив обесник, далеч на изток, отвъд Бастилията, където нощем заключват портите.
Преподобният запретна расо, грабна кънтящата кошница, изхвърча навън и хукна из плетеницата от тесни улички към Сент Антоан, нагоре по Сена, все на изток, извън града, далеч-далеч нагоре по улица „Шарон“, та чак до края й. Знаеше, че близо до манастира „Мадлен дьо Тренел“ живее някоя си мадам Гайар, която взема храненичета на всякаква възраст и от всякакъв сой, стига да й се плаща. Остави все още вряскащия вързоп, предплати за година и побягна обратно към града, а щом пристигна в манастира, хвърли одеждите си като нещо скверно, изми се от глава до пети, пъхна се в леглото, прекръсти се многократно, моли се дълго и най-подир заспа облекчен.
4
За мадам Гайар — макар да нямаше още тридесет — животът бе приключил. Външно изглеждаше уж на годините си и все пак дважди, трижди, стократно по-стара — все едно мумия на девойка; вътрешно обаче тя бе отдавна мъртва. Като дете баща й я бе цапардосал с машата по челото точно над носа и оттогава бе загубила обонянието си и всякакво чувство за човешка топлота или студенина — въобще всякаква страст. С този единствен удар нежността и погнусата, радостта и отчаянието й бяха станали еднакво чужди. Тя не изпита нищо, когато по-късно легна до мъж и също така нищо, когато раждаше децата си. Тя не тъжеше за тия, дето измираха, и не се радваше на ония, дето оцеляваха. Когато мъжът й я биеше, тя не трепваше, а когато той умря от холера в болницата „Божи дом“, не изпита облекчение, Единствените две усещания, които познаваше, бяха лекото умопомрачение, когато веднъж в месеца я хващаше мигрената, и лекото просветление, когато мигрената стихнеше. Иначе тази приживе мъртва жена не изпитваше нищо друго.
От друга страна — или тъкмо поради пълната липса на емоционалност, — мадам Гайар притежаваше безпощадно чувство за ред и справедливост. Тя нямаше предпочитания към нито едно от поверените й деца и не ощетяваше никое. Три пъти на ден раздаваше храна и нито троха повече. Три пъти на ден повиваше пеленачетата, и то само до годинка. Който след втория си рожден ден пълнеше гащи, без предупреждение получаваше плесница и едно ядене по-малко. От парите за издръжката изразходваше точно половината за питомците си, точно толкова скътваше и за себе си. В по-охолни времена не се опитваше да трупа печалба, но и в трудни не отпускаше нито су допълнително, дори да ставаше въпрос за живот и смърт. Иначе сделката губеше смисъл за нея. Тя се нуждаеше от пари. Беше ги изчислила до последно су. Искаше да си осигури рента за старини, а и да й остане нещо отгоре, че да си позволи лукса да умре в дома си, а не в болницата „Божи дом“, както мъжът й. Самата му смърт не я трогна. Но се ужаси от публичната, съвместната смърт на стотици чужди помежду си люде. Тя искаше да си осигури частна, интимна смърт и затова й бе необходима горницата от издръжката. Наистина имаше зими, когато от двете дузини невръстни питомци измираха три или четири. С това число обаче тя далеч превъзхождаше своите конкурентки, а да не говорим за големите държавни или църковни приюти, където смъртността възлизаше на девет от десет. Но и попълнението си го биваше — ежегодно Париж фабрикуваше десет хиляди подхвърлени деца, копелета и сирачета. Така че щетите се компенсираха.