— Хайде, свършвай бързо!
Безсърдечният Тристан чувствуваше може би, че и той няма да може да издържи повече.
Палачът и сержантите влязоха в килията. Майката не се противопостави. Тя се повлече само към дъщеря си и се хвърли отчаяно върху нея. Египтянката видя приближаващите се войници. Ужасът от смъртта я съживи.
— Майко! — извика тя с неизразимо отчаяние. — Те идат, мамо! Защити ме!
— Да, обична моя, ще те защитя! — отвърна майката с угаснал глас, притисна я крепко в обятията си и я обсипа с целувки. Проснати така на земята — майката, покрила с тялото си дъщерята, — те представляваха покъртителна гледка.
Анрие Кузен улови девойката под мишниците. Когато почувствува ръката му, тя промълви: „Ох!“ и загуби съзнание. Палачът, от чиито очи капеха една след друга едри сълзи, понечи да я вземе на ръце. Опита се да отблъсне майката, но тя сякаш бе вързала на възел ръцете си около кръста на, своята дъщеря и така силно се бе вкопчила в нея, че беше невъзможно да я отделят. Тогава Анрие Кузен повлече девойката вън от килията ведно с майка й. Очите на майката бяха също склопени.
В този миг слънцето изгря. На площада се беше струпала вече доста голяма тълпа, която наблюдаваше отдалеч как влачат някого по паважа към бесилката. Тристан имаше такъв обичай по време на екзекуции. Той държеше любопитните на известно разстояние.
По прозорците нямаше жива душа. Само в далечината, на върха на една от кулите на „Света Богородица“ — тази, която се вижда от Гревския площад, — два черни силуета, двама мъже се открояваха на светлото утринно небе. Те като че ли гледаха към площада.
Анрие Кузен се спря с товара си в подножието на съдбоносната стълба, поемайки с мъка дъха си от вълнение, и надяна примката на прелестната шия на девойката. Нещастната девойка почувствува ужасното съприкосновение с конопеното въже. Тя повдигна клепки и видя костеливата ръка на бесилката, простряна над главата й. Тогава се разтрепера силно и извика сърцераздирателно с пълен глас: — Не! Не! Не искам!
Скрила лице в дрехата на дъщеря си, майката не пророни ни дума. Силни тръпки пробягаха само по цялото й тяло и тя зацелува още по-горещо детето си. Палачът се възползува от този миг, за да отстрани с един замах ръцете й, обвити около осъдената. Било от изтощение, било от отчаяние, тя не се възпротиви.
Тогава той метна девойката през рамо. Прекрасното момиче увисна грациозно превито на две до грамадната му глава. После палачът понечи да се качи по стълбата.
В този миг майката, която лежеше върху камъните на площада, отвори широко очи. Тя се изправи безмълвно, със страшно изражение, нахвърли се като див звяр на палача и захапа ръката му. Той изрева от болка. Притекоха се. Измъкнаха с мъка кървавата му китка от зъбите на майката. Тя остана безмълвна. Отблъснаха я грубо, но им направи впечатление, че жената оброни тежко глава върху камъните. Повдигнаха я, тя се строполи повторно. Беше мъртва.
Палачът, който продължаваше да държи здраво девойката, заизкачва стълбата.
II. CREATURA BELLA BIANCO VESTITA203 (DANTE)
Когато Квазимодо видя, че килията е празна и че египтянката я няма, че са я отвлекли, докато той я защищаваше, нещастникът си заскуба косите, изпаднал в изстъпление от мъка. После се втурна тичешком из цялата църква, търсейки циганката, издавайки нечовешки звуци, осейвайки плочите с червеникавите си косми. Точно в този момент кралските стрелци влязоха победоносно в църквата, търсейки също египтянката. Квазимодо ги подпомогна. Бедният глух звънар не подозираше гибелните им намерения. Той си въобразяваше, че скитниците бяха истинските врагове на египтянката. Заведе сам Тристан Отшелника във всички възможни скривалища, отвори му тайните входове, тайните помещения зад олтара и ризницата. Ако нещастницата беше още в църквата, той сам щеше да я предаде. Когато Тристан, който беше неуморим, се умори от безплодното търсене, Квазимодо продължи да търси сам. Двадесет пъти, сто пъти обходи църквата надлъж и нашир, от горе до долу, изкачваше се, слизаше, тичаше, викаше, крещеше, душеше, тършуваше, пъхаше глава във всички дупки, осветяваше с факла всички сводове, отчаян, обезумял. Звяр, загубил женската си, не би могъл да вие по-свиреп, нито да броди по-настървено. Най-сетне, когато се убеди напълно, че я няма, че всичко е свършено, че му я бяха откраднали, той се качи бавно по стълбата на кулите, същата, по която бе изтичал така победоносно в деня, когато я бе спасил. Мина по същите места с наведена глава, без да пророни нито звук, без да пролее сълза, почти без да си поеме дъх. Църквата отново бе опустяла, отново тънеше в тишина. Стрелците я бяха напуснали, за да гонят магьосницата в Сите. Останал сам в обширната „Света Богородица“, до преди малко така бурна и ожесточено нападана, той се запъти към килийката, в която циганката беше спала толкова седмици под неговата закрила. Приближавайки се, той си въобразяваше, че може би ще я намери там. Когато зави по галерията, минаваща над покрива на страничните отделения, и зърна тясната стаичка с малкото прозорче и вратичка, сгушена под един подпорен свод като птиче гнездо под клон, сърцето му замря и клетият звънар се облегна на една колона, за да не падне. Въобрази си, че тя може би се е върнала, че някой добър дух я е довел навярно отново тук, че стаичката бе премного спокойна, сигурна и приятна, за да я напусне. Той не се осмели да пристъпи нито крачка повече за да запази илюзията си.