Малко зад Екщайн Доминик също носеше болно дете в приспособен като раница чувал и Екщайн се чудеше как тя не изостана, нито се оплака поне веднъж. Останалите деца ги следваха в крива редичка, а Дюбе вървеше накрая, стиснал автомат в една ръка и понесъл на гръб най-едрото от децата. Белгиецът се присъедини към тази група по заповед на Крумлов. С нежелание се раздели с господаря си, но беше мълчалив и силен като муле. След всеки изминат километър вдигаше поредното дете, докато всяко от тях успя да си почине на гърба му.
Все пак напредъкът им не беше такъв, че да обещава успех. Не вървяха ритмично и често децата изоставаха, падаха, кашляха, понякога сядаха без предупреждение и Екщайн се принуждаваше да спира и да чака, докато редицата се оформи отново и тръгнат напред. Беше деморализиращо като принудителен поход след битка, когато целта е само да се пренесат достатъчно бързо ранените, за да се осигури оживяването им. Тук обаче нямаше да ги чакат с превоз, няма да има полева болница, нито хеликоптери, готови да ги отнесат към безопасно място. Тук има само планини и часове и може би среща с Бени, ако имат много, много късмет поне още един ден.
Нощта беше дълбока и студена, а потта на Екщайн се изпаряваше от горещината на собственото му тяло. Сякаш се намираше на върха на света. Черните планини се издигаха към небето, звездите бяха толкова ярки, че храстите и скалите хвърляха сенки върху козята пътека, по която се придвижваха. При всяка нова височина, която достигаха, той спираше, за да определи местоположението на групата по компаса, после определяше посоката и продължаваха да вървят. Опитваше се да не поглежда назад към изминатия път, защото вече знаеше, че ги преследват, но не можеше да напредва по-бързо, а ако види как бунтовниците се приближават, само би се притеснил още повече. Малко по-рано Дюбе беше притичал до него, докосна го по лакътя и посочи с пръст назад. Екщайн беше взел уреда за нощно виждане на Макс и огледа подножието на планината. Видя блясъка на оръжията в далечината. Проверката на всеки час му показа, че преследвачите се държат на разстояние като койоти, преследващи ранено животно. Беше изнервящо, но засега не твърде заплашително. Когато Екщайн решеше да си починат през нощта, което трябваше да стане скоро, щеше да се помъчи да разбере истинските намерения на противника.
— Изморен съм, Ейтан.
Шепотът на Ади го стресна, защото при подобни походи изпадаше в състояние на полумедитация, което го освобождаваше от физическата болка на тялото. Освен това никое от децата не беше проговаряло от часове. През деня им позволяваха да пеят и да се смеят, а Доминик им разказваше приказки, за да не забелязват изминатите километри. Нощната бойна дисциплина обаче се оказа съвсем различна за етиопчетата, пък и за което и да било дете, освен израелските. Но изтощението най-накрая си беше казало думата и те вече не шумяха, освен случайно изстенване като от наранено кутре.
— Иши — прошепна в отговор Ейтан, използвайки добре известната амарска дума за успокоение. — Скоро ще спрем. — Усети как Ади дръпна ръката му и погледна надолу. Видя широко отворените очи, които го гледаха въпросително.
— Ти не си ли изморен? — зачуди се Ади.
— Изморен съм.
— Носиш толкова много неща. И освен това Двора Йоани. Ти си много силен.
— Не съм толкова силен. Но съм много упорит.
— Упо-рит? — опита се да повтори думата Ади.
— Ахия. Магаре — подсказа му Екщайн.
Ади кимна и отново замълча, докато Екщайн се взираше напред към върха в другия край на острото като бръснач било. В източната страна на върха се виждаха три ниски постройки, издигащи се като бледи камъни на фона на обсипаната със звезди тъма. Нямаше нужда Екщайн да поглежда отново компаса. Знаеше, че това е целта му за тази нощ. Група овчарски колиби, построени много отдавна като знак за армията на Менелик6.