— Ейтан? — прошепна отново Ади.
— Да?
— Можеш ли да ми разкажеш за Йерусалим?
Беше странно, защото малките постройки отстрани на върха бяха накарали и Екщайн да си спомни за дома. Може би Ади е виждал рисунки на града в някоя книга или израелците, които са идвали преди и не са успели да го спасят от това чистилище, са му разказвали за него. За миг му се стори, че вижда кръговете от сгради, заобикалящи хълмовете на Юдея, и че усеща аромата на бор, примесен с мириса на пустинен прах.
— Няма друг град като него — прошепна Ейтан. — Той е като един гигантски каменен дворец на върха на планината, а планината е много зелена и мека. Небето почти винаги е синьо, а когато слънцето залязва в края на деня, целият град блести в розово, златно и сребристо. Нощем кулите на крепостта докосват луната и звездите. — Думите на Ейтан се лееха, без да ги обмисля. Той осъзна собствената си носталгия и се помъчи да я потисне.
— Господ винаги ли е там, Ейтан? — попита Ади. — В Йерусалим?
— Господ винаги е там — отвърна Ейтан. „И дяволът също“ — добави мълчаливо, мислейки за откачените религиозни фанатици, които хвърлят камъни по колите, движещи се по време на шабат7, сблъсъците между разбунтувани палестинци и граничната полиция на Хълма на Храма, престрелките между терористи и граждани по алеите на Бен Йеуда. Да, Йерусалим е прекрасен и величествен град, пълен с ангели и демони.
— А там аз пак ли ще бъда фаранджи? — попита Ади.
Думата означаваше „чужденец“. Стана му ясно, че Ади никога в краткия си живот не се е чувствал у дома, сякаш наистина не принадлежеше никому и никъде. Единствената му мечта беше да живее в страна, която да го приеме с майчина прегръдка. Никой, когото той познаваше, никога не се беше връщал от Израел, за да му каже истината за фалашите. Че след като са били спасени от ада им в Африка и пренесени в Обетованата земя, все още се сблъскват с ужасни трудности в края на опашката за храна и права в израелската държава, съставена основно от емигранти. Защото са негри, защото са необразовани, горещи, наивни и мили хора, които с голям труд успяват да си пробият път нагоре сред морето на циничните, близкоизточни спартанци.
Но Екщайн нямаше намерение да разбива надеждите на Ади с грубата реалност, нито пък да омърсява мечтата му с истината. Нямаше смисъл, защото не беше убеден, че някой от тях ще стигне даже до границата с Еритрея, да не говорим за брега на Тел Авив.
— Там ти ще бъдеш цар, Ади — каза той. — Като Соломон.
По-скоро чу, отколкото видя широката усмивка на детето.
Трите каменни колиби се намираха на малка площадка до върха и оформяха нещо като триъгълник върху нея. Беше идеално място за почивка и отбрана, защото към него можеха да се приближат само фронтално, тъй като върхът се издигаше почти вертикално нагоре, като стена от остри гранитни скали и свлачища. Сламените покриви бяха отнесени от вятъра и през натрупаните клони с остатъци от слама се виждаха звездите. Нямаше прозорци, а само груби отвори, а предната стена на най-ниската колиба беше пробита, може би от снаряд. Дупката приличаше на отворена уста. Заедно с останалите две колиби малко по-нагоре по склона, цялата група създаваше впечатлението на грубо издялано лице като онези на остров Тики. Горните колиби оформяха широко отворените очи, а долната — един безкраен писък.
Екщайн приседна върху склона на няколко метра под първата колиба. Подпря лакти върху коленете си и вдигна уреда на Макс за нощно виждане. На тази височина вятърът беше режещ и студен и макар да бе невъзможно да чуе предупредителния шум на невъзможна атака, той остана доволен, че онези, които ги преследват, също са предпочели да почиват. Бяха там, на другия връх, вероятно на около два километра назад, и нахално си бяха запалили огън, за да се стоплят и да си приготвят храна. Минаваше два часа след полунощ и Екщайн беше поел първата смяна на пост. Беше сигурен, че двамата с Дюбе ще могат да пазят на смени. Така поне щяха да оживеят и тази нощ.
Повечето от децата спяха в колибата, намираща се отгоре на запад. Бяха ги нахранили с каша от брашно и боб, приготвена с топлата вода от бидона на Дюбе. Доминик помоли за малко вода, с която да се измие. Дюбе не искаше да използват скъпоценната течност за друго освен за храна и пиене, но Екщайн му напомни, че утре така или иначе ще трябва да намерят вода, тъй като тази няма да стигне доникъде. След това й напълни една манерка и тя се отдалечи към източната колиба, като взе Ади със себе си.
Сега той отви капачката на бидона и докато пиеше, гледаше блясъка на звездите над главата си. После разкопча ризата си, свали я и изми лицето си с шепа вода. Когато капките потекоха по гърдите му, той затрепери. Спомни си как веднъж като парашутист след петдесеткилометров поход беше излял половината от съдържанието на манерката върху главата си. Заради тази постъпка сержантът после го беше накарал цяла седмица да носи на гърба си бидон с вода. Сега обаче нямаше кой да го накаже за подобен грях и затова той вдигна канчето си в тост към духовете на всички строги сержанти. Изпи течността на един дъх.
7
Събота — седмия ден, определен за почивка. Според религиозните фанатици през този ден не бива да се „работи“ нищо, тоест дори карането на кола е „грях“, да не говорим за четене, писане, чистене, пране, готвене, земеделска работа и т.н. — Б.пр.