— Кралю — започна Гримкел, покланяйки се ниско и поглеждайки към мен.
Минаха няколко секунди, преди Олав да разбере жеста му. След това той каза:
— Гримкел, Бард е мой довереник. Каквото искаш да кажеш на мен, можеш да кажеш и на него.
— Както желае Негово Величество — отвърна свещеникът и след това каза, че с Асим са разговаряли на език, наречен латински.
— Той е велик жрец в своята земя — рече Гримкел.
Олав му отвърна, че знае това.
— Според Асим мумията е спящ бог.
— Идол? — попита кралят, изпълнен със страх от това да не наруши някоя от десетте заповеди, на които го бе научил херцог Ричард.
Гримкел вдигна ръка.
— Точно обратното, Ваше Величество — каза той. — Асим ни каза, че сектата е пазила мумията два и половина века. Според нас той не знае на кого е тази мумия.
— А вие знаете ли? — попита го кралят.
— Ваше Величество, ние знаем.
Вятърът улови дългата руса грива на краля и я развя като знаме.
— Добре тогава, чия е мумията? — попита крал Олав…
„Той бе приятел на сенките. Скрит в хладните сенки на късното лято, той се обвиваше във вълнената си пелерина, ставайки невидим за монасите, които бързаха да свършат своите задължения. Той седеше без да помръдва дълго, дълго време, скрит в сенките, връщайки се назад във времето в ума си, в годините на своята младост, преди толкова много лета; тези безгрижни години, прекарани в компанията на краля, когато смъртта бе обещание, но още не заплаха. Когато пътешествието на слънцето по небето го прогонваше от сенчестото му убежище, той или търсеше ново такова, или се връщаше в килията си, където се навеждаше над ръкописа на писалището и слушаше как вълните се разбиват в скалистия бряг.“
Трета част
Пътуване до Винланд
„Твърде близо до носа, рече селянинът, когато го удариха в окото.“
„Когато умра, погребете ме в гроба, където е погребан човекът на Господ; положете костите ми до неговите кости.“
„За него е построен златният храм, за него, чието сърце не познаваше страха.“
Пациентът (II)
1.
Зора.
Ручейче светлина се процежда през завесите на апартамента на Луиджи.
Болката е тъпа и безконечна.
Поглеждам ръката си с премрежен поглед. Тя трепери.
Двамата араби дремят. Единият седи на стол до мен, другият лежи на дивана.
Цяла нощ говореха по телефона. На арабски по мобилните си телефони и на английски по стационарния телефон.
Арабинът на дивана започва да хърка.
Аз се унасям в сън или припадам. Трудно ми е да определя кое от двете.
2.
Експлозията е толкова мощна, че преобръща дивана.
Вълна от стъкълца облива апартамента. Диванът ме предпазва. Чувствам крака си така, сякаш някой го е извил и завързал на възел.
Полицаите нахлуват в апартамента през счупения прозорец. Трябва да са използвали стълби или въжета. Не мога да ги видя от мястото, където лежа зад дивана. Но чувам дълбоките им гласове, които крещят:
— Polizia23!
След това прогърмяват серия от изстрели.
Не помръдвам.
Един от арабите изкрещява нещо. Не знам какво. Но по гласа му познавам, че се предава. Полицаите се хвърлят към него. Пистолетът и главата му се удрят в пода. Полицаите крещят заповеди на италиански.
В този момент трима полицаи в командоски униформи поглеждат над ръба на преобърнатия диван. Носят каски, маски, бронебойни якета и държат автомати с монтирани върху тях фенери.
— Ostaggio!24 — изкрещява един от тях.
— Via liberate!25 — изкрещява друг.
Един от тях коленичи на земята до мен.
— Dottore!26 — изревава той. — Immediatamente!27
Вратата на долния етаж е разтърсена от втора експлозия. Свалят решетките. Чувам стъпки по спираловидното стълбище. Апартаментът на Луиджи се изпълва с хора. Няколко полицаи. Санитари в червени якета. Двама доктори.
Докторите разговарят с мен на английски. Къде боли? Какво са ми направили? Как се казвам? Къде съм роден? След като отговарям на всичките им въпроси, те ми правят инжекция с болкоуспокояващо и с някаква интравенозна течност.