Вечерта пиша писмо, адресирано до Senor Esteban Rodriquez, Miercoles Palace33, в което му разказвам накратко за себе си и за проекта, с който се занимавам. Питам го дали ще е възможно да се срещнем. Може би трябваше да използвам думата „аудиенция“. Хартията на хотела е дебела и във всеки лист има воден знак.
Давам плика на рецепцията и ги моля да изпратят писмото в двореца „Миерколес“. Иначе напълно безразличният към всичко портиер повдига вежди при тези думи, но бързо изтрива всякаква емоция от лицето си и отвръща напълно безизразно:
— Разбира се, сър, веднага.
2.
Рано на следващата сутрин ме събужда някой, който чука на вратата ми.
Опипвам нощното шкафче в търсене на очилата си. Осем часа е. Навличам панталоните си и отварям вратата.
Отвън стоят трима мъже. Познавам един от тях — рецепционистът, а зад него като истукани стоят двама безупречно облечени мъже към тридесетте.
— Г-н Белтьо — казва рецепционистът развълнувано, — тези господа са от двореца „Миерколес“.
Двамата мъже се покланят. Един от тях ми подава парче хартия с герба на Родригес, отпечатан най-отгоре. Посланието е написано на ръка:
„Скъпи г-н Белтьо,
С риск да прозвуча самонадеяно, бих искал да ви поканя на закуска в двореца и с тази цел изпратих двама от моите сътрудници да ви вземат. Това ще ви спести усилията да търсите двореца в натоварения сутрешен трафик.“
Блестящата черна лимузина, която ме чака пред хотела, прилича на пантеон, дълъг триста метра. Прозорците са затъмнени, а седалките отзад облицовани в бяла кожа.
Лимузината ускорява светкавично, след което успява да наруши всеки един закон за движение по пътищата на Доминиканската република. Така че ни трябват не повече от петнадесет минути, за да стигнем двореца „Миерколес“. Портите се отварят и преминаваме покрай охранителите. След това вратите от ковано желязо хлопват зад нас и ни изолират от останалия свят.
Прекосяваме парка върху широк чакълов път. Четири лебеда плуват в едно езеро наблизо, а в далечината хора яздят породисти жребци.
Не след дълго се измъкваме изпод сянката на дърветата и най-накрая виждам дворец „Миерколес“ в целия му блясък.
Има хора, които смятат, че ако си видял един дворец, значи си видял всички дворци. Но красотата на „Миерколес“ ме оставя без дъх. Огромните му размери и безсрамното му великолепие ме карат за пореден път да се запитам кой е бил този Родригес, който преди петстотин години е построил това чудовище.
Когато лимузината спира пред широките гранитни стъпала, водещи до главния вход, четирима прислужници хукват към мен. Посрещат ме с дълбоки поклони и ме въвеждат в двореца.
Фоайето е високо поне три етажа и стълбището е толкова огромно, че започвам да се чудя откъде са намерили всичкия този мрамор. Качваме се на първия етаж, след което минаваме покрай десетки огромни картини и високи мраморни колони, красящи дълги коридори. Най-накрая спираме пред двойна врата, висока поне четири метра, след което прислужниците отново ми се покланят и ме въвеждат в стаята.
Затварят вратата след мен.
По средата на стаята виждам голяма маса, отрупана с ястия. Изглежда някак си не на място в това огромно помещение.
Таванът е украсен с религиозни мотиви. По стените висят огромни огледала със златни рамки. На дъното на стаята има еркерни прозорци, отвъд които виждам тераса.
Вървя бавно към масата. Отваря се врата. Не я чувам, но усещам полъха по бузата си.
3.
Той спира на метър от мен и ме поглежда усмихнат. Ченето ми увисва. Дълго време стоим и се гледаме.
Срещам съм го преди.
В джентълменския клуб на Луиджи в Рим.
Естебан Родригес е дългокосият, изтъкнат джентълмен, който държа ръката ми толкова дълго време.
— Вие? — казвам.
Усмивката му е като белег.
— Срещнахме се в Рим — добавям аз, за да запълня тишината, която струи към мен като леденостудена струя.
Отново стискаме ръцете си. След това той пак ме поглежда в очите.
Косата на Естебан Родригес е сресана назад. Чертите му са остри, очите — пълни с живец. Напомня ми на холивудска звезда от 40-те, чието име не мога да си спомня. Освен това е облечен така, сякаш чака покана за вечеря от великия Гетсби.
— Наблюдавах вашия прогрес — казва ми той, гласът му е приятен, топъл баритон. Говори английски с едва доловим испански акцент. — Вие сте един упорит млад мъж. Напомняте ми на териер или на питбул. Когато захапете нещо, не го пускате.