Аз заплаках, когато варварите се върнаха на кораба, носещи ковчега на Свещения. Дори аз, с моите недостойни очи, не бях виждал ковчега от кипарис, който лежеше в най-вътрешната камера. Плачейки, аз ги молех да спрат. Но те нито ме чуха, нито ми обърнаха внимание. Четирима варвари пренесоха ковчега на кораба и го покриха с пластове зебло, слама и коноп, след което го овързаха с плата, който използваха за поправяне на платната. Накрая го завързаха с въже и го прибраха в трюм под палубата. Светотатството изпълни очите ми със сълзи и душата ми с тъга. Варварите оставиха бурканите с мумифицираните органи на Свещения, но взеха всичкото злато и скъпоценни камъни, които можеха да носят, както и великолепните подаръци — статуята на Анубис, златните ковчежета, златните статуи, амулетите, скарабеите, магическите фигурки и някои от ушабтите34, които трябваше да служат на Свещения в отвъдния свят. За мой ужас видях и запечатаното ковчеже, съдържащо Светите писания. Не оставиха нищо недокоснато и неосквернено.
Като затворник на младия водач със сините очи, аз стоях завързан за мачтата на големия кораб до момента, когато Нил се вля в открито море. Ние излязохме изпод сянката на фара на Александрия и поехме към люлката на слънцето. Но какъв ужас! Свети Озирис, как смърдят тези варвари! Като нечисти животни, като прасета с изгнили черва и язовци с гангрена те заразяват въздуха около себе си с вонята на телесата си, воня на солена пот, кисели оригвания, ферментирали чревни газове, мръсни крака и немити сексуални органи. Дрехите им смърдят на засъхнала урина и изпражнения, на пот, кръв и гниещите вътрешности на враговете им. Точно както Ибн Фадлан ги бе описал, варварите са мръсни и не подушват собствените си миризми. Но имат и човешки качества: те са горди и смели и се грижат за семейната си чест и за собствеността си. Вече повече от двеста години плават по моретата и реките, плячкосвайки и сеейки хаос. Добре разбирам защо хората по крайбрежията се страхуват от тях. Те са бързи и безмилостни. Дълго преди врагът да е могъл да събере армията си, те слизат на брега и го плячкосват, отнасяйки със себе си богатства, жени и роби. Бързите им бойни кораби са с плоски дъна и толкова плитки, че могат да изскочат на речния бряг. Куражът им в битка не знае граници. Те са кръвожадни лъвове. Те са лукави и хитри. В битка са безстрашни, груби и жестоки. Сражават се като диви зверове срещу всеки враг. Дори със смъртоносни рани и липсващи крайници те продължават да се сражават. Смелостта им лесно може да бъде обяснена: валкирии отнасят смелите мъже, които умрат в битка, в рай, наречен Валхала, където падналите воини воюват, ядат и пият завинаги. Краят на света се нарича Рагнарок.
Научих много думи от робите, които ми носеха храна; долових други, слушайки разговорите на мъжете. Уча се бързо. Когато бях на осем години, вече знаех езиците на шестте страни, заобикалящи Египет. Когато бях на двадесет, знаех дванадесет езика. Някои се раждат с красиви певчески гласове, а аз се бях родил със способността да научавам бързо езиците на другите. С дни и седмици плавахме на запад, след това на север. Въздухът стана по-студен. Скоро ме пуснаха да ходя из кораба свободно.
Варварите атакуваха градове и села по крайбрежията. Те изнасилваха и плячкосваха, и убиваха и изгаряха. Помислих, че сме стигнали края на пътешествието си, когато навлязохме дълбоко навътре в сушата по река, която се виеше и гърчеше като змия в пясъка, точно като Нил. Когато стигнахме града, варварите не извадиха оръжията си. Бяха сред приятели. Градът се казваше Руен. Домакинът им бе владетел, когото наричаха херцог. От двореца на херцога аз изпратих на халифа писмо и препис на Светите писания. Не след дълго подновихме пътуването си и стигнахме остров на запад в морето, където останахме дълго време.
Дойде есента и ние поехме още по на север, към края на света, към замръзналото царство на смъртта. Тръгнахме от царството на слънцето и плодотворните брегове на Нил и стигнахме до голото каменисто крайбрежие на земята на вечния сняг. Оставихме зад себе си благоразположението на Амон Ра и топлия дъх на Озирис и се подчинихме на боговете на варварите. О, богове на моите прадеди, дайте ми сили! Когато бях дете и кошмарите ми ме отвеждаха до портите на царството на смъртта, то изглеждаше по същия начин — студено, пусто и диво. И си мислех, че погледът ми ще може да проникне отвъд мъглите на смъртта. С дни плавахме по крайбрежието на земя, която те наричат Nordrvegr. Планините се извисяваха до небесата и изчезваха в облаците. Между брега и откритото море се чернееха пустинни острови и остри скали.