Поглежда към мен. Няколко секунди си мисля, че иска да дойда с нея. Но след това добавя, че е изтощена и има главоболие от виното. Става и събира празните бутилки.
— Едва ли фактът, че са изминали хиляда години, откакто мумията е открадната, е просто едно съвпадение — казва тя.
— И петстотин години, откакто братството на пазителите се разпаднало тук, на Карибите — добавя Куратора и духва свещта.
— И сега, най-накрая, останахме трима — довършва Беатрис.
Мавзолеят
1.
— Елате с мен — казва Куратора.
Прилеп преследва насекомо в нощта. Беатрис отдавна отиде да си легне и ни остави сами в тъмното и протяжната тишина.
— Къде?
Куратора става, движенията му са плавни, но несигурни.
— Искам да ви покажа нещо. Следвайте ме.
Оставяме голямата свещ, спиралата за комари и празните чаши на масата и затваряме вратата на терасата.
2.
Влизаме в Свещената библиотека.
— Един момент — прошепва той, докато скенерът сканира кървясалото му око. След това въвежда кода и аз за втори път влизам в библиотеката с атмосфера на църква.
Той отваря шкаф между два рафта, надписани Guardas nordicos40 и Textos santos41. От чекмедже с етикет Aventuras de los Caballeros42 Куратора вади правоъгълна картонена кутия. Отваря капака.
— Мисля, че това ще събуди интереса ви.
Поглеждам в кутията, изпълнен с любопитство. Виждам текст, изписан с рунически символи върху велен, най-фината телешка кожа. Редовете старонорвежки букви формират симетрични блокчета текст. Навеждам се над кутията и превеждам първите редове:
„Один, дай ми сила.
Ръцете ми, те треперят. Чворестите ми пръсти приличат повече на ноктите на орел. Ноктите ми са грапави и изпочупени. Всеки дъх е придружен от шумно хриптене. Очите ми, които едно време можеха да видят ястреб високо в небето или знаме на мачтата на кораб на хоризонта, сега са затворници на вечната мъгла.“
— Наричаме този ръкопис „Разказът на Бард“ — казва ми той. — Автор на текста е Бард Бардсон, оръженосец и приятел на свети Олав. Той написал разказа си на остров Селя четиридесет години след битката при Стиклестад.
— Бард? — възкликвам аз. Bardr! Полуразложената мумия в ковчега от камък, който лежеше до ковчега на Асим!
— Един необичаен ръкопис. Текстът се различава от преобладаващия по онова време стил.
— Пазителите сигурно са го дали на Снори, когато…
Вратата се отваря с трясък. Естебан нахлува в стаята заедно с двама охранители, досущ като бесен генерал, който е бил предаден от своя лейтенант. Двамата с Куратора подскачаме. Незабележимо, но очевидно не достатъчно незабележимо, аз подавам кутията с „Разказа на Бард“ на Куратора.
— Да не се е случило нещо? — питам аз. — Хасан?
Естебан изръмжава нещо на испански, което не мога да разбера. Засрамен, Куратора му подава картонената кутия с ръкописа.
Естебан поглежда в нея.
— Historia de Bard — казва той. — Porque?43
— Perdoneme, senor Rodriquez44 — промърморва Куратора.
Естебан рязко се обръща към мен.
— Интересно ли ви е? — пита ме, а гласът му ме срязва като стъкло.
— Прочетох само няколко реда — отговарям аз с тих гласец. — Имате ли някакви новини за Хасан?
Охранителите грабват Куратора и го извеждат от библиотеката, сякаш са го арестували.
— Какво става? — питам аз.
Естебан ме поглежда така, както директор поглежда непослушен ученик, който го е разочаровал.
— Извинявам се, ако… — започвам аз.
— Куратора е този, който трябва да ми се извини!
— Ние…
— Това превишава неговите правомощия.
— Нали вие ми показахте ръкописа на Асим и аз си помислих…
— Това какво аз мога да ви показвам и какво Куратора може да ви показва са две напълно различни неща.
— Разбира се. Съжалявам. Не съм искал да…
— Bueno45 — прекъсва ме той. — Елате с мен!
Естебан ме хваща за ръкава и ме повлича през библиотеката. Трудно ми е да поддържам неговото темпо, куцукайки на патериците си.
3.
Излизаме от двореца през едно от страничните крила и тръгваме по една павирана пътека през парка. Минаваме покрай фонтани и мраморни статуи, втренчени във вечността. Паркът е пълен с дървета, скрити в мрака. Чувам шумоленето на листата и гукането и крякането на нощните животни, точно като в джунгла. Пътеката ни извежда на голяма, светла поляна. И там, по средата на шарен килим от цветя, виждам висок около метър побит камък, осветен от скрити прожектори.