— Това означава…
— … че Аменхотеп III е бил фараонът от Библията. Той е бил баща на Акхенатен, а Акхенатен е искал да замени всички египетски богове с един-единствен, всемогъщ бог.
— Същата цел, която е имал и Моисей.
— Точно така. И аз знам кой е бил Моисей.
Обещания
1.
Чуваме тежки стъпки пред вратата.
И двамата затаяваме дъх.
Чуваме как ключът се завърта в древната ключалка.
Вратата се отваря в експлозия от светлина. Двамата с Куратора сме заслепени. Предпазваме очите си от режещия лъч светлина, идващ от фенера.
Когато очите ми отново свикват със светлината, аз за първи път имам възможност да разгледам килията. Не е голяма. Четири на пет метра или някъде там. Кураторът седи в един от ъглите. Стените са направени от огромни блокове гранит. Подът е неравен, но изтъркан от телата на хиляди затворници. Таванът е сводест.
— Ти!
Един от охранителите сочи към мен.
Грабвам патериците си. Кураторът тръгва да се изправя, но го бутат обратно на земята. Затръшват вратата. Чувам как старецът блъска по вратата с юмруци, но звукът е заглушен, нереален, сякаш идва от голямо разстояние.
Охранителите ми позволяват да се изкъпя и да отида до тоалетната. Не бих се изненадал, ако вонята от килията все още е прилепнала към мокрите ми, мръсни дрехи.
2.
Чакат ме в една пищна стая, седнали около маса от наскоро полиран махагон, стил рококо.
Естебан е облечен в скъп костюм. Беатрис носи сладка, прилепнала лятна рокля.
— Buenos dias46 — поздравява ме Естебан. — Добре ли спа?
Не отговарям.
Беатрис ме поглежда с празен поглед.
— Всичко ще свърши веднага, ако просто ни кажеш къде си скрил Тингвелирските свитъци.
Гласът й е леден.
Мълчанието пък е мой специалитет.
— Не е ли прекрасна? — Естебан ми показва върха на езика си. Усмихва се дяволито и погалва голата й ръка. — Страхотна е, нали? Доказателство за това, че Бог е създал жената! Трябваше да я видиш, когато беше млада. О-ла-ла!
Изражението на Беатрис остава пусто.
— Имаме въпрос за теб — казва Естебан.
— И ако отговоря?
— Ще спрем да ти досаждаме.
— Ще ме освободите ли?
— Разбира се.
— И Куратора?
— Естествено.
— А ако не отговоря?
— Ще отговориш. Не си глупав. Ще имаш достатъчно време да се вразумиш — казва Беатрис.
— Време?
— За размисъл. В мазето. С Куратора.
— Според теб какво трябва да направя, Беатрис?
— Според мен трябва да направиш това, което ти казва Естебан.
— Ще помисля.
Престолонаследникът
1.
След разговора ми с Беатрис и Естебан охранителите ме връщат в килията. Дават ми две кифли, две ябълки и две шишета вода.
Когато отварят вратата, вонята ме блъсва в лицето като чук. Охранителите ме блъскат вътре и ме оставят сам в тъмното с уроците по история на Куратора.
— Как мина?
— Беатрис беше там.
— О…
— Чу ли какво ти казах по-рано?
— Да.
— Тя е част от всичко това.
— От кое?
— От операцията на Естебан.
— Беатрис? Никога.
— Аз също не разбирам.
Поглъщаме кифлите и ябълките почти без да дъвчем. Запазваме водата.
Дълго време слушаме дишането си в мълчание.