— Имаш предвид светеца? Свети Бернар? Френският абат?
— На Великден 1146 г., същата година, когато било основано абатството „Лис“, Бернар Клерво изнесъл проповед за Втория кръстоносен поход. Бернар бил един от най-големите религиозни мислители на своето време. Наричали го „гласът на съвестта“. Освен това бил изключително важна клечка в църквата и най-вероятно ако не беше той, сега нямаше да стоим пред абатството „Лис“ и нямаше да сме чували за Цистерцианския орден.
— А връзката?
— Бернар бил племенник на един от основателите на рицарите тамплиери и впоследствие станал техен покровител и пазител. Благодарение на Бернар де Клерво, Орденът на рицарите тамплиери бил официално признат от църквата на Съвета в Троа през 1128 г. Признаването на техния орден допринесло за стремителния икономически растеж на рицарите тамплиери и им спечелило подкрепата на някои от най-богатите европейски родове. През 1139 г. орденът бил поставен под прякото ръководство на папата чрез декрет, включен в булата на папа Инокентий II, наречен Omne Datum Optimum. Тези вярващи, които били против това християни да се сражават с мечове в ръце, били безцеремонно сразени от De Laude Novae Militae15, в която Бернар разсъждава върху парадокса „убиване в името на Христа“. Освен това Бернар де Клерво формулирал правилата на Ордена на рицарите тамплиери.
Историята е пълна с необясними връзки и съвпадения. Защо абатството „Лис“ е било основано тук, на периферията на цивилизования свят, от монашески орден, свързан с рицарите тамплиери? Дали това обстоятелство е също толкова „случайно“, колкото фактът, че през 1190 г. крал Свер подарил абатството „Верне“ в Ойстфорд на Ордена на йоанитите, известен още като Малтийския орден и Ордена на хоспиталиерите?
Поглеждам към руините. Боровете се огъват на ледения морски бриз.
Нима свети Олав е бил погребан някъде в абатството „Лис“ от своите верни поддръжници, успели по някакъв начин да спасят останките на християнския крал с помощта на Цистерцианския орден и рицарите тамплиери? Нима истинската мощехранителница на Олав е била преместена от катедрала „Нидарос“ преди нейното обновяване в средата на дванадесети век? Нима през шестнадесети век датчаните бяха унищожили само едно копие на прочутата мощехранителница?
Докато гледам руините и търся отговори на тези въпроси, огромен ястреб седи върху един клон и тихо се люлее напред-назад, заедно с поривите на вятъра.
2.
Първо обяснявам на Ойвинд за кодекса на Снори и за неговата връзка с абатството „Лис“, а после му разказвам за Хасан и за неговата банда главорези. Единствената му реакция е да ме попита за кого мисля, че работят тези хора.
Ойвинд ме кани да преспя при него, в празния апартамент в мазето на къщата, където той е прекарал детството си. Тя се намира съвсем близо до абатството. Прекарваме по-голямата част от вечерта там, изучавайки ръкописа на Снори и прелиствайки книги за абатството, които Ойвинд е взел със себе си.
— В текста се споменава за печата на Соломон — казвам аз и разгъвам картата. — С други думи — пентаграм.
— Не знам за нещо наоколо, което да наподобява пентаграм, Бьорн.
— Думата obelisk е написана слято с думите „печат на Соломон“, което може би означава, че трябва да търсим някаква маркировка на земята.
Ойвинд ме поглежда изумен.
— Шегуваш се? В района има два изправени камъка. Историците още се чудят какво е било тяхното предназначение.
Той посочва място на картата, намиращо се на около двеста метра южно от абатство „Лис“ и друго, разположено на североизток от абатството.
— Ако това са две точки от пентаграм — чертая кръг през двете точки, — значи трябва да открием още три, тук, тук и тук.
Начертавам още три точки на картата.
На следващата сутрин ставаме с изгрева на слънцето. Качваме се на колата и след пет минути спираме пред абатството. Обувам зелените ботуши, които Ойвинд ми бе дал назаем, и двамата започваме да кръстосваме района, осеян с мъхести камъни, слънчеви поляни и гъсти гори.
Намираме първия изправен камък след половинчасово търсене, полускрит зад избуял гъстак на края на малка горичка. Камъкът е грубо издялан и висок около половин метър.
— Местните историци никога не са свързвали изправените камъни с абатството — казва ми Ойвинд.
Продължаваме навътре в гората, газейки влажни треви, изкачвайки кални могили и пресичайки малки ручейчета. Ботушите ни потъват в калта с влажно мляскане. Когато наближаваме мястото, където според картата трябва да се намира вторият камък, забавяме крачка и се отдалечаваме на няколко метра един от друг. Претърсваме околността стъпка по стъпка. Когато осъзнаваме, че сме отишли твърде далече, увеличаваме разстоянието помежду си и започваме повторна обиколка. Когато и тя не дава резултат, ние пак се обръщаме и още повече се отдалечаваме един от друг. Това се повтаря няколко пъти.