Бях си легнал рано и бях заспал, когато се събудих и видях господин Хол в спалнята си със свещ в ръката.
— Какво става, господин Хол? — попитах аз, разтревожен, че го съзирам там.
Той беше благонадежден, но неприветлив на вид, стар и мълчалив, и стоеше пред леглото ми като Харон, който чака да пренесе с ладията си душата ми през река Ахеронт14 в подземното царство. Цената на Харон беше един обол, но господин Хол искаше да говорим за една гвинея.
— Мисля, че намерихме, каквото търсим, господин Елис — каза той с монотонния си, дрезгав глас. — Главният надзирател в „Нюгейт“ е чул затворник на име Джон Бернингам да се хвали, че е платил „гарнитурата“ си с фалшива гвинея.
Надзирателите наричаха „гарнитура“ подкупите, които изкопчваха от затворниците, очакващи съдебен процес, за да се държат по-добре с тях. Откакто постъпих на работа при Нютон, аз бях задължен да науча криминалния жаргон, защото инак не бих разбрал показанията, които записвах. Понякога двамата с Нютон осъзнавахме, че разговаряме като затворници.
— Мисля, че трябва веднага да отидем да разследваме това — добави господин Хол. — Опасявам се, че човекът ще бъде освободен или ще изпуснем гвинеята.
— Разбира се. Идвам с вас.
Облякох се набързо и заедно с господин Хол тръгнахме право към „Нюгейт“. Придвижването ни беше затруднено, защото пътищата бяха кишави от газенето на хората в наскоро падналия сняг.
От разстояние „Нюгейт“ изглеждаше добре. Беше реставриран след Големия пожар и имаше хубава фасада с четириъгълни колони. В основата на едната беше изваян котаракът на Дик Уитингтън15, затова наричаха затвора и „Уит“. „Нюгейт“ обаче не прощаваше лесно огледа отблизо. Проявилите глупостта да се забавят на портата, рискуваха да бъдат напикани или ударени с нощно гърне, хвърлено от някой прозорец на горните етажи. Приближавайки се към сградата, аз по навик се вторачих в прозорците, затова не гледах къде вървя, и стъпих в голяма купчина кучешки изпражнения. Това се стори много забавно на просяците по Нюгейт Стрийт. Никога не минавах покрай протегнатите им ръце, без да си помисля за портите на град Дите в „Ад“, където виещи силуети заплашват Вергилий и Данте. Настръхнах от смеха на окаяните мъже и жени, но от друга страна ги съжалявах, защото „Нюгейт“ беше най-нещастното и неприветливо място в Лондон.
Вътре шумът и врявата бяха още по-големи, тъй като имаше множество кучета, котки, птици и прасета, да не споменавам за хлебарките и плъховете. Миризмата на животните и изпражненията им се смесваха с вонята на ейл и алкохол, които варяха там, и с пушека от огньовете, студа и влагата и на човек му се замайваше главата от липсата на чист въздух.
В „Уит“ имаше четири нови отделения — на осъдените на смърт в подземието, вътрешният двор за вестникарите, на директора и на пазача, където продаваха ейл и тютюн. Там се запознах с господин Фел, главният надзирател, мошеник на вид, със сипаничаво лице и нос, който приличаше на прераснал картоф със зеленикавите косми, подаващи се от ноздрите.
— Господа, господа — пиянски се ухили господин Фел. — Няма ли да се ободрите с нещо? Може би бира?
Почерпихме се с бира, защото твърдият му алкохол не миришеше приятно, и пихме за нашето здраве с повече оптимизъм, отколкото всъщност изпитвах в това мрачно и мръсно място.
— За мен е огромно удоволствие да бъда вестителят на важна информация за джентълмен като вас, господин Елис. Вие сте приятел на доктор Нютон, който прави много, за да имаме работа — обърна се господин Фел към мен и се изсмя неприятно. — Няма да ви карам да чакате. Само трябва да ме извините, ако първото ми питане е свързано с досадния въпрос за компенсация, тъй като никой не може да се противопостави на бедността, сър.
Съмнявах се, че е беден, защото знаех, че като главен надзирател господин Фел взима най-малко няколкостотин фунта годишно от подкупи, но му угодих заради доноса му.
— Ако информацията ви си заслужава, гарантирам, че моят господар ще ви възнагради щедро.
Фел бръкна в джобовете си, почеса се по задника, извади златна гвинея, излъска я в мръсния си редингот и я сложи на масата.
— Ами, ако гвинеята е фалшива? — попита той. — Какво ще стане тогава? Ще бъде ли заменена с истинска?
— Имате думата ми, сър — отвърнах аз и внимателно разгледах монетата. — Какво ви кара да мислите, че е фалшива? На мен ми се вижда истинска, макар че не съм толкова добре запознат със златните гвинеи, колкото би трябвало да бъда.
15
Ричард Уитингтън (1358–1423) — английски търговец, кмет на Лондон, свързан с множество легенди. — Б.пр.