— Всички лекари, с които съм разговарял, ми казаха, че обесеният не чувства болка, защото притокът на кръв към мозъка прекъсва, и това мигновено изключва сетивата.
— Още не съм виждал ритнат от стълбата човек, който да понесе преживяването с усмивка на лицето.
— Какво? — възкликна Нютон, заряза огледа на врата на Морне и започна да разглежда ръцете му, сякаш като древен хиромант можеше да определи източника на съдбата на клетия човек. — Мислите, че трябва да оставяме на свобода престъпниците, които заслужават да бъдат обесени?
— Смятам, че има голяма разлика между умопобърканите, които показват интимните си части, и углавното престъпление.
— От вас би станал добър адвокат — присмя ми се Нютон, а после вдигна едната ръка на мъртвия капитан и ми каза да обърна внимание на пръстите. — Погледнете ноктите му. Изпочупени и окървавени са, сякаш се е борил с въжето. Самоубиецът би посрещнал смъртта много по-невъзмутимо. Може би убиецът на капитана има белези от престъплението си, драскотини по ръцете и лицето.
Нютон разтвори челюстите на мъртвеца, отмести настрана езика и претърси устата, но не намери нищо и започна да преравя джобовете му.
— Съжалявам, че не предвидих това обстоятелство — призна той. — Грешката е моя. Не предполагах, че ще убият свой съюзник. Единствената ми утеха ще бъде да докажа, че това е убийство, а не самоубийство. И тогава ще го спася от позорно погребение. Но ако не греша, снощи той се опита да ви убие. Защо го съжалявате?
— Съжалявам всеки, когото сполети подобна участ.
— Какво има тук? — Нютон извади писмо и го разгърна. — Написаното е на същия шифър като предишните послания — каза той, доволен от новото си откритие.
Нютон ми показа писмото, което изглеждаше така:
„vahtvjrqcyubxqtmtyqtowbbmhwdjpmgulmplyak-
lyualrekkmjbatapfiehyztrnweenlolkymnolco-
evkbbdmhffijamiocceqsaayuwddogscaostanxm-
cadppbokwqdsknuvkhlpj rzrgwaxcif dt j gxtbohb-
j xkpeuqwf mchvwmvhqycrwmkrrw-
gaprxjjovzhhryvqpbzlnklplzaysagxsgckbvtxzbhf-
ptmhldqchyyczgwraebbbntvzmbsrzbmsxnqtbax-
qcipkbacmtizrrmiqyiqdsjuojbsh“
— Отлично — добави той и прибра посланието в джоба си. — Материалите ни се увеличават. Отбелязахме напредък поне в това отношение.
— Дано да е така, защото бяха убити трима души.
— Четирима — поправи ме Нютон. — Стана ви навик да забравяте Джордж Мейси.
— Не съм го забравил и как бих могъл? Убийството му едва ли би могло да се заличи от паметта ми. Но вие ме посъветвахте да си го избия от главата. Въпреки особеностите си обаче, понякога си мисля, че смъртта му едва ли може да се свърже с останалите.
Нютон измърмори нещо и замислен за смъртта на клетия капитан, бавно тръгна към кабинета ни в Монетния двор, но не по Уотър Лейн, която беше много по-пряка, а по Минт Стрийт. Макар да не ми каза, знаех, че иска да избегне още една среща с лорд Лукас. Последвах го на известно разстояние, проявявайки уважение към мислите му.
Влязохме в кабинета и аз напълних две чаши с ябълково вино, което Нютон много обичаше. Той седна на любимото си кресло до камината, махна перуката си — знак, че иска мозъкът му да се чувства по-удобно в главата, хвана чорапа в двете си ръце и го усука като гарота46, сякаш се мъчеше да изцеди нещо полезно от съзнанието си.
Известно време мислех, че се упреква или е насочил вниманието си към ябълковото вино. Нютон не разглеждаше писмото, което беше намерил у капитана, но аз знаех, че един поглед ще бъде достатъчен, за да изкаже мнението си за написаното. След повече от час, докато галеше котарака на коленете си, той произнесе една-единствена дума.
— Забележително.
— Кое, сър?
— Убийството на капитан Морне, разбира се.
— Моите уважения, докторе, но аз смятам, че съвсем не е забележително в сравнение с другите, които бяха извършени преди това.
— Какво казахте за Джордж Мейси?
— Нищо, сър. Мълчах през последния един час.
— Какво споменахте в градината на инспектора?
— Трудно е да се повярва, че убийството на Мейси има връзка с трите последвали убийства, сър.