Кристи Лефтери — Пчеларят от Алепо
Ha татко и на С.
1
Страхувам се от очите на съпругата ми. Тя не вижда с тях и никой не може да види нищо в тях. Погледни, като камъни са, като сиви морски камъни. Погледни я. Погледни как седи на ръба на леглото — нощницата ѝ е паднала на пода — върти между пръстите си стъкленото топче на Мохамед и чака да я облека. Нарочно се бавя, докато си обличам ризата и панталоните, защото страшно ми е омръзнало да я обличам. Погледни гънките на корема ѝ с цвета на пустинен мед, по-тъмни във вдлъбнатините, тези така тънки сребърни нишки по кожата на гърдите ѝ и върховете на пръстите ѝ с ранички, където хребетите и релефът на долината някога бяха нарисувани със синя, жълта или червена боя. Някога смехът ѝ беше златист, можеше и да го видиш, и да го чуеш. Погледни я, защото мисля, че изчезва.
— Тази нощ сънищата ми се разпиляха — казва тя. — Изпълваха стаята. — Очите ѝ са вперени малко вляво от мен. Повдига ми се.
— Какво означава това?
— Бяха натрошени. Бяха навсякъде. И не знаех дали съм будна, или спя. Имаше толкова много сънища, като пчели в стая, като че ли стаята беше пълна с пчели. Не можех да дишам. Събудих се и си помислих: „Боже, дано не оставам гладна“.
Поглеждам лицето ѝ смутен. Все още е безизразно. Не ѝ казвам, че аз вече сънувам само убийството, повтаря се все същият сън: само аз и мъжът сме, аз държа бухалката и ръката ми кърви; другите ги няма, той е на земята под дърветата и ми казва нещо, което не мога да чуя.
— И ме боли — добавя тя.
— Къде?
— Зад очите. Много остра болка.
Коленича пред нея и поглеждам в очите ѝ. Безизразната им пустота ме ужасява. Изваждам телефона от джоба си и насочвам светлината на фенерчето в тях. Зениците ѝ се разширяват.
— Виждаш ли нещо, каквото и да е? — питам.
— Не.
— Дори сянка, промяна в оттенък или цвят?
— Само мрак.
Прибирам телефона в джоба си и отстъпвам от нея. Състоянието ѝ се влоши, откакто дойдохме тук. Сякаш душата ѝ се изпарява.
— Може ли да ме заведеш на лекар? — моли тя. — Защото болката е нетърпима.
— Разбира се — отвръщам. — Скоро.
— Кога?
— Щом получим документите.
Радвам се, че Афра не може да види това място. Но би харесала гларусите, налудничавия им полет. В Алепо бяхме далеч от морето. Сигурен съм, че би искала да види тези птици и дори брега, защото тя е израснала край морето, а аз съм от източната част на Алепо, където градът докосва пустинята.
Когато се оженихме и тя заживя с мен, морето така ѝ липсваше, че започна да рисува вода на всевъзможни места. Навсякъде из пустинните плата на Сирия има оазиси, потоци и реки, които се изливат в блата и малки езера. Преди да ни се роди Сами, следвахме водата и тя я рисуваше с маслени бои. Има една картина на Куейк[1], която ми се иска да можех да видя пак. Тя изобрази реката като отводнителен канал, минаващ през градския парк. Афра умееше да вижда истина в пейзажите. Картината и окаяната ѝ рекичка ми напомнят за борбата за оцеляване. На около тридесет километра от Алепо реката се отказва да се бори с безмилостната сирийска пустош и се изпарява в мочурищата.
Очите ѝ ме плашат. Но тези влажни стени и жиците по тавана, билбордовете — не съм сигурен как би понесла всичко това, ако можеше да го види. На билборда пред къщата пише, че сме твърде много, че този остров ще потъне под тежестта ни. Радвам се, че е сляпа. Знам как звучи това! Ако можех да ѝ дам ключ, отварящ врата към друг свят, бих искал да прогледне отново. Но трябва да е свят, много различен от този. Място, където слънцето тъкмо изгрява, докосва стените около древния град, а извън тях озарява кварталите като клетки, къщите, апартаментите, хотелите, тесните улички и един открит пазар с хиляди провесени гердани, които блестят на тази девствена светлина, и по-нататък, навред в пустинята, златисто върху златисто и червено върху червено.
Сами щеше да е там, щеше да тича усмихнат по тези улички с износените си маратонки, стиснал в шепа монети на път към магазина да купи мляко. Опитвам се да не мисля за Сами. Ами Мохамед? Все още чакам да намери писмото и парите, които оставих под буркана от „Нутела“. Мисля, че някой ден на вратата ще се почука и когато я отворя, той ще стои на прага, а аз ще кажа: „Как стигна чак до тук, Мохамед? Как разбра къде да ни намериш?“.
Вчера видях едно момче в замъгленото огледало на общата баня. Беше облечено в черна тениска, но когато се обърнах, се оказа мароканецът, седнал на тоалетната, за да пикае.