— Трябва да заключваш вратата — каза той на своя си арабски.
Не си спомням името му, но знам, че е от село, близо до Таза[2], в полите на планината Риф. Снощи ми каза, че може да го изпратят в центъра за настаняване на бежанци „Ярлс Уд“ — според социалната работничка има такава вероятност. Предстои ми да се срещна с нея този следобед. Мароканецът казва, че е много красива, че прилича на една танцьорка от Париж, с която веднъж се любил в хотел в Рабат, доста преди да се ожени за съпругата си. Попита ме за живота в Сирия. Аз му разказах за кошерите ми в Алепо.
Вечер хазяйката ни носи чай с мляко. Мароканецът е стар, може би на осемдесет или дори деветдесет. Той изглежда и мирише така, сякаш е направен от кожа. Чете „Как се става британец“ и понякога се усмихва под мустак. Държи си телефона в скута и спира в края на всяка страница, за да го погледне, но никой никога не се обажда. Не знам кого чака и не знам как е стигнал до тук, нито защо е предприел такова пътуване толкова късно в живота си, защото изглежда като човек, който чака да умре. Възмущава се, че немюсюлманите пикаят прави.
Десетина души обитаваме този занемарен пансион на брега на морето, всичките идваме от различни места, всичките чакаме. Може да ни оставят, може да ни отпратят, но вече е отпаднала необходимостта да взимаме решения. По кой път да тръгнеш, на кого да се довериш, дали да вдигнеш бухалката отново и да убиеш човек. Тези неща са в миналото. Ще се изпарят скоро, както реката.
Взимам абаята[3] на Афра от закачалката в гардероба. Тя ме чува, става и вдига ръцете си. Изглежда по-стара, но се държи като по-млада, сякаш се е вдетинила. На цвят и на допир косата ѝ е като пясък, откакто я боядисахме за снимките — заличихме арабското у нея с перхидрол. Връзвам я на кок и увивам хиджаба[4] около главата ѝ, захващам го с фиби, а тя както винаги насочва пръстите ми.
Социалната работничка ще е тук в един часа — и всички срещи се провеждат в кухнята. Тя ще иска да знае как сме стигнали до тук и ще търси причина да ни отпрати. Но знам, че ако кажа каквото трябва, ако я убедя, че не съм убиец, ще получим привилегията да останем тук, защото сме късметлии; защото идваме от най-лошото място в света. Мароканецът няма такъв късмет, той ще трябва да доказва повече. Сега седи в хола до стъклената врата, стиснал в ръце бронзов джобен часовник, сгушил го е в дланите си като мътещо се яйце. Взира се в него и чака. Какво чака? Когато вижда, че аз стоя тук, казва: „Не работи. Спря в едно друго време“. Вдига го на светлината за верижката и го залюлява нежно — този застинал часовник, направен от бронз, сякаш оцветяваше града под нас. Живеехме в двустайна къща на един хълм. От толкова високо виждахме безредието от постройки, красивите куполи и минарета, а в далечината се подаваше Цитаделата[5].
Беше приятно да седим на верандата през пролетта; усещахме мириса на почвата от пустинята и наблюдавахме как червеното слънце залязва над света. През лятото обаче оставахме вътре с включен вентилатор и мокри кърпи на главите и държахме краката си в леген със студена вода, защото беше горещо като в пещ.
През юли пръстта беше суха, но в нашата градина растяха кайсии и бадеми, лалета, перуники и кремове. Когато реката пресъхваше, аз слизах до водоема с кофи, за да поддържам градината. През август вече беше като да се опитваш да възкресиш труп, така че гледах как всичко умира и се слива със земята наоколо. Когато беше по-хладно, се разхождахме и наблюдавахме ястребите, прекосяващи небето към пустинята.
В градината имах четири кошера, натрупани един върху друг, а останалите бяха в едно поле в източните покрайнини на Алепо. Ненавиждах да съм далече от пчелите. Сутрин се събуждах рано, преди изгрев-слънце, преди мюезинът да призове към молитва. Изминавах с кола тридесетте мили до пчелините и пристигах, когато слънцето тъкмо възхождаше, полята бяха изпълнени със светлина, а жуженето на пчелите беше единственият отчетлив звук.
Пчелите бяха съвършено общество, малък рай сред хаоса. Работничките пътуваха надлъж и нашир, за да търсят храна, предпочитаха да летят до най-далечните ливади. Събираха нектар от цъфнали лимони и детелини, черен кимион и анасон, евкалипт, памук, бодили и пирен. Обичах пчелите, грижех се за тях, следях семействата за зарази и болести. Понякога съграждах нови кошери, разделях семействата или развъждах пчели майки — взимах ларвите от друга колония и наблюдавах как кърмачките ги хранят с пчелно млечице.