Метална градинска маса под лимоновото дърво заемаше по-голямата част от двора, но имаше и хранилки за птици по краищата на каре пръст, където Мустафа се опитваше да отглежда билки. Повечето увяхваха, защото слънчевата светлина не ги достигаше. Гледах братовчед ми, докато мачкаше лимонов цвят между палеца и показалеца си и вдъхваше аромата.
Тогава, в тишината на съботните вечери, той потъваше в размисли, съзерцаваше, умът му никога не си почиваше, никога не спираше.
— Представяш ли си понякога да водеше различен живот? — попита той в една такава вечер.
— Какво искаш да кажеш?
— На моменти ме плаши мисълта как животът би могъл да тръгне в една или друга посока. Ами ако работех в офис? Ами ако ти беше послушал баща си и беше поел ателието му? Трябва да сме много благодарни.
Не отговорих. Моят живот може и да се беше стекъл другояче, но беше изключено Мустафа да се озове в офис. Не, мрачните му мисли идваха от другаде — сякаш вече се беше уплашил да не загуби всичко; сякаш някакво ехо от бъдещето достигаше до него и му шепнеше на ухо.
Мустафа се дразнеше, че синът му Фираз не се отделяше от компютъра, за да помогне в готвенето.
— Фираз — провикваше се той на връщане към кухнята, — ставай, преди да си се залепил за тоя стол!
Но Фираз, облечен в тениска и къси панталони, оставаше на плетения стол в хола. Той беше високо кльощаво момче с продълговато лице и леко израснала коса и когато напук на баща си се усмихваше, за момент заприличваше на пустинна хрътка.
Ая, която беше само с година по-голяма от брат си, редеше масата, повела Сами за ръка — той беше вече на три и щъкаше като малък човек с бойна задача. Тя му даваше празна чиния или чаша, за да му внуши, че помага. Ая имаше дълга златиста коса като майка си и Сами я дърпаше за къдриците, когато се навеждаше, и се кикотеше, когато кичурът се навиваше обратно като пружина. И всички се включвахме, дори Фираз — Мустафа го хващаше за кльощавата ръка и го изтръгваше от стола — и изнасяхме димящи съдове, цветни салати, сосове и хляб на масата в двора. Понякога ядяхме супа от червена леща и сладки домати с кимион, друг път кавадж[6] с телешко и тиквички или пълнен артишок, или яхния от зелен боб, или салата от булгур и магданоз, или спанак с кедрови ядки и нар. След това медена баклава и плувнал в сироп лукаймат[7], или компот от кайсии от бурканите, приготвени от Афра, Фираз си играеше на телефона, а Мустафа го откопчваше от ръцете му и го пускаше в един от празните буркани от мед. Но никога не се ядосваше истински на сина си — всичко между тях беше на шега, дори когато враждуваха.
— Кога ще ми го дадеш? — питаше Фираз.
— Когато в пустинята завали сняг.
А дойдеше ли време за кафето, телефонът вече беше извън буркана и в ръцете на момчето.
— Следващия път, Фираз, няма да го пусна в празен буркан.
Докато готвеше или се хранеше, Мустафа беше щастлив. Едва по-късно, когато слънцето залезете и ароматът на нощния жасмин ни погълнеше — особено когато въздухът беше неподвижен и натежал — лицето му помръкваше и разбирах, че размишлява, че вечерните тишина и тъмнина са донесли шепот от бъдещето.
— Какво има, Мустафа? — попитах една вечер, докато Дахаб и Афра зареждаха миялната след вечеря и гръмкият смях на Дахаб вдигаше птиците над сградите към нощното небе. — Напоследък изглеждаш променен.
— Политическата ситуация се влошава — отвърна той.
Знаех, че е прав, макар че и двамата не искахме да говорим за това. Той изгаси цигарата си и избърса очи с опакото на ръката си. — Ще става все по-зле. Всички сме наясно с това. Но се опитваме да живеем както преди.
Той мушна една поничка в устата си, като че ли искаше да онагледи думите си. Беше краят на юни, а през март същата година в Дамаск беше започнала гражданска война и Сирия беше под властта на гнет и размирици. Трябва да съм свел поглед или той да е видял безпокойството в очите ми, защото, когато вдигнах глава, се усмихваше.
— Знаеш ли какво, дай да измислим още рецепти за Ая. Имам няколко идеи: мед от евкалипт с лавандула!
И очите му блеснаха, когато започна да съчинява рецептата за новия си сапун; извика на Ая да донесе лаптопа, за да могат заедно да обмислят точния състав. Макар Ая да беше само на четиринадесет, Мустафа беше твърдо решен да ѝ бъде учител. А тя си играеше със Сами — колко много я обичаше това дете! Искаше да е близо до нея, все я търсеше с големите си сиви очи. Имаше очите на майка си. Каменни. Или по-скоро цвета на очите на новородено, преди да станат кафяви, само че неговите не потъмняха, не станаха и по-сини. Сами следваше Ая, дърпаше ѝ полата, а тя го вдигаше високо, за да му покаже птичките в хранилките или насекомите и гущерите, които пълзяха по стената и през циментирания двор.