Умбопа продължаваше да ни води. Той познаваше всички местности, през които минавахме, и никога не се лъжеше в посоката, без да има нужда от компас.
Той беше наистина незаменим другар. Неуморим, винаги в добро настроение, готов да направи всякакви услуги и отгоре на това необикновено способен и смел. Все повече и повече се убеждавахме, че не е обикновен негър и че принадлежи към някое по-издигнато племе.
Сега вече вярвахме, че той е заемал твърде високо място в своята родна страна, но никога не беше споменал ни дума за това. Само веднъж се изпусна да каже, че баща му е бил велик владетел на могъщ и многоброен народ.
На шестнадесетия ден уморени, гладни, изпечени от неумолимото слънце, спряхме на брега на една река да починем двадесет и четири часа. По едно време откъм горичката, която се простираше вдясно от нас и се вдаваше навътре между няколко хълма, се зачуха остри викове, придружени от тъпи удари, сякаш произвеждани от онези грамадни дървени тъпани с кожа от куаги, каквито употребяват кафрите и бекуаните.
Тъй като не знаехме за какво се отнася и понеже се намирахме в дива страна, населена с войнствени негърски племена, скочихме веднага на крака и напълнихме пушките.
— Сигурно сред гората има някакво село — каза господин Фалконе.
— И аз така смятам — отвърнах.
— Може би жителите празнуват някое весело събитие?
— Не — каза в този момент Умбопа, след като се бе вслушал с голямо внимание във виковете, които отекваха под гората. — Негрите са на лов.
При тези думи Гуд започна да се смее неудържимо.
— Ако продължават да реват по този начин, ще пропъдят всички животни, вместо да ги привлекат под обсега на стрелите и копията си.
— Предприели са голям лов с капан — отвърна негърът. — Умбопа е виждал и вземал участие в големия лов на зулусите.
— Изглежда, че си прав — казах аз.
После се обърнах към Гуд и генуезеца и добавих:
— Господа, ако обичате, заповядайте на един лов, който ще завърши с богата плячка от камилски птици, антилопи, гну, зебри, жирафи, куаги3, биволи и хиени. Искате ли да видите големия лов на негрите?
— Остава само да бъдем отведени на мястото — отвърна генуезецът. — Ние дойдохме в Африка не само да търсим брат ми, но и да участвуваме в големи ловни приключения.
— Тогава да потърсим негрите.
— Полека, господин Кватермен. С какви хора ще имаме работа? Може да са някакво враждебно на белите хора племе!
— Всички негри от тези области се боят от европейците и не смеят да ги обидят, камоли да ги нападнат. Смятам, че няма от какво да се опасяваме. Но все пак пригответе оръжията и вървете след мен.
Предшествувани от нашите негри, които пробиваха път, ние навлязохме решително сред гората. Напредвахме с големи трудности и мъки сред множеството грамадни дървета, притиснати едно до друго и опасани многократно от истински мрежи от гигантски корени, подаващи се над земята от всички страни, и от жилави лиани, които устояваха на брадвите на нашите хора.
Гигантски бамбукови дървета се издаваха над земята с тясно притиснати дънери, разделяха се нагоре и образуваха към върха широки, красиво разположени корони. Групи дървесна папрат сплитаха листата си с дантелените листа на дивата фурма. Смокини с белезникави листа отдолу и на кафяви точици отгоре, акации от вида „жирафа“, други, „зъбовидни“, с опасни бодли по стеблата, грамадни срамежливи мимози, които бързо притваряха листата си при най-малкия допир на крилата на някое насекомо; високи бакинии с чудновати извити на зигзаг клони, огромни банани, истински гиганти на африканската гора, които с право оспорват първенството на баобабите — ето през каква гора трябваше да се движим.
Минавахме от гъстак на гъстак и след около половин километър, все така водени от виковете, които не спираха нито за миг, на една полянка се оказвахме пред малка група негри, въоръжени с дълги копия и бойни секири. Изглежда, че бяха в засада.
Щом ни видяха, скочиха на крака. Един от тях тръгна към нас, като ни направи приятелски знак, сякаш искаше да ни увери, че няма от какво да се боим. Ако се съди по дрехите, които носеше, този негър трябва да беше вожд на племето. Както всички малки южноафрикански владетели, които имат манията да подражават маймунски на белите хора, тази важна личност носеше на главата си някаква стара баретка на морски офицер с разкъсани вече златисти ширити и цял букет от щраусови пера отгоре. Тялото си бе вмъкнал в дълго палто с червени дантелени украси, бивша ливрея на някой кочияш, стигнала кой знае по какви чудни пътища и след какви необикновени приключения до този далечен африкански кът. Краката си бе скрил в неузнаваеми вече моряшки панталони в плачевно състояние, непозволяващи да се открие какъв цвят са имали преди, тъй като бяха потънали в мазнини, кръв и засъхнала кал.