Когато предишната година беше откраднал няколко щипки от прахта на сестра си — Катрин Лоринг го чакаше пред вратата на крематориума, където бе дошла, за да вземе урната, която щеше да отнесе обратно в Кеймбридж, във фамилната гробница на семейство Джеймс — планът му бе да ги разпръсне на мястото, където малката му сестра се бе чувствала най-щастлива. Но след няколко месеца Джеймс беше осъзнал неизпълнимостта на тази идиотска мисия. Къде? Спомняше си кратките моменти на щастие, докато и двамата бяха много по-млади и обхождаха Швейцария с леля си Кейт, която беше толкова лишена от въображение, колкото и Хамлетовият гробар. Далеч от голямото си семейство и американския си дом, склонността на Алис към истерични изстъпления беше поизчезнала през онези седмици — затова първата му мисъл беше за петдесетия си рожден ден да отпътува за Женева и да разпръсне прахта ѝ на мястото, където двамата със сестра му се бяха смели и разменяли остроумни подмятания, като горката леля Кейт не беше разбрала и дума от ироничната игра на думи, и се бяха разхождали из симетрично подредените градини и крайезерните алеи, весело закачайки се един с друг и с леля Кейт.
Но накрая Женева вече не му се струваше като много добра идея. По време на онова пътуване Алис беше симулирала своето „възстановяване“ от предопределения ѝ живот на болнаво същество, също както и той бе симулирал, че приема за нормално нетрайното ѝ весело настроение.
После избра местенцето до Нюпорт, където тя бе построила малката си къща и бе живяла в нея, привидно здрава и щастлива, малко повече от година.
Не. Това бяха първите дни от съжителството ѝ с госпожица Лоринг, а през месеците, последвали смъртта на Алис, Джеймс все по-непоколебимо смяташе, че госпожица Катрин П. Лоринг е споделяла достатъчно време и място със сестра му. Не и Нюпорт.
Накрая вече не можеше да се сети за нито едно място, където Алис се беше чувствала наистина щастлива и където да разпръсне жалките ѝ останки. Може би имаше някакви почти незабележими изблици на щастие само през онези години в Нюпорт, а след това и в Кеймбридж, преди наричаното от нея „ужасно лято“, когато на 10 юли 1878 година най-големият ѝ брат Уилям и Алис Гибънс се ожениха. Години наред брат ѝ Уилям, баща ѝ, брат ѝ Хари, другите ѝ братя, Боб и Уилки, както и безкрайната върволица от гости в домовете им не спираха да се шегуват, че Уилям ще се ожени за нея — за Алис Джеймс. Тя винаги реагираше с раздразнение на тази шега, но сега — след продължителното ѝ самоналожено боледуване и смъртта ѝ — Хенри Джеймс осъзна, че тя е започнала да вярва в брака си с Уилям и сватбата му с друга жена едва не я е унищожила. И то с жена, която, по жестока ирония на съдбата, също се казваше Алис.
Както самата тя се беше изразила веднъж пред Хенри Джеймс, през лятото, когато Уилям се беше оженил, тя „бе навлязла в дълбоко море и тъмните му вълни я бяха обгърнали“.
И сега, в тази нощ, в неговата последна нощ, Джеймс реши, че просто ще стисне здраво в ръката си кутийката за енфие с останките от несигурното съществуване на Алис, докато пристъпва напред и полита към тъмните води и забравата. Знаеше, че за да го направи, трябва да изключи писателското си въображение; в секундата, необходима му да пристъпи напред, не трябваше да има никакво чудене дали реката ще бъде леденостудена или дали, докато мръсните води на Сена изпълват дробовете му, атавистичната му жажда за живот няма да го накара да започне да пляска с ръце и крака, опитвайки се да доплува до невъзможната за изкачване, обрасла с мъх скала на терасата.
Не, не биваше да мисли за нищо друго, освен за това, че оставя цялата болка зад себе си. Да изпразни съзнанието си от всичко — най-трудното от всички неща, които се бе опитал да направи през живота си.
Джеймс протегна единия си крак напред, над празнотата.
И внезапно осъзна, че тъмната форма, която беше взел за стълб, всъщност бе силует на човек, застанал на по-малко от два фута от него. В мига, в който различи неясните очертания на филцовата шапка, придърпана ниско над очите, и орловия профил, полускрит зад вдигнатата яка на пътническата пелерина на безмълвната фигура, Джеймс чу и тихото дишане на мъжа.
Джеймс ахна приглушено и отстъпи несръчно встрани.
— Pardonnez-moi, Monsieur. Je ne t’ai pas vu là-bas3 — едва успя да произнесе той. И това си бе чистата истина. Той не беше видял стоящия там мъж.