— Добре ли си, Кук? — попитах, докато чичо Боб сядаше на стола от другата й страна.
Беше разтърсена и объркана. Сложих ръка върху нейните.
— Какво ще кажеш да ти донеса малко вода — каза й чичо Боб, — а вие двете може да ми разкажете какво се случи.
— Благодаря ти, Боб — отвърна тя с треперещ глас. Когато той тръгна, тя потупа бузите и врата си със салфетка, след което ме попита: — Значи, как беше денят ти?
Ето това бе Куки, която познавах и обичах. Приемаща доброто заедно с лошото, превръщайки го във възможност да израсне и доста често — да се присмее на невинните зяпачи.
Реших да продължа играта. Отпуснах глава в ръцете си.
— Денят ми беше скапан. Пак се издъних.
— Това не беше по твоя вина — каза тя, разсеяно търкайки рамото ми.
Подскочих.
— О, не, не това. Това беше изцяло по твоя вина. Пистолет? — попитах, смаяна. — Не, сериозно. Пистолет?
Тя зяпа насреща ми цяла минута, преди да отстъпи с дълга въздишка.
— Изглеждаше като добра идея по онова време.
— Тримилният остров, Кук.
— Знам. Боже. Не мога да повярвам, че не убих някого.
Само ако знаеше.
Тя махна с ръка, после продължи:
— Та, в какво се издъни?
— Издъних се на кардиологичния тест — казах, наблюдавайки разпита на Рейес. Всяко негово движение бе чисто съвършенство, всяка негова черта бе поразителна. Сякаш бе обработен с Фотошоп. Изведнъж се почувствах измамена.
— Кардиологичен тест? — попита Куки. Беше забавно да наблюдавам изкривеното й от подуването лице. — Ходила си на кардиолог?
— Да, но той отказва да ми направи открита сърдечна операция на база настояването ми, че нещо не му е наред. Според доктор Шарлатански, резултатите от всички тестове били нормални. Просто си мисля, че има нужда да го види от птичи поглед, нали знаеш? Един вид ръка да пипне.
Тя стисна устни.
— Проклятие, Чарли, изплаши ме. А на сърцето ти му няма нищо.
— Да, има му. Боли. — Сръчках се с пръст в гърдите няколко пъти за драматичен ефект. — Болезнено е Рейес да е толкова наблизо. Мисля, че имам апоплексия.
— Знаеш ли изобщо какво значи това?
— Не, но звучи сериозно. Като Ебола. Или обрив.
— Ще ти се иска да имаш Ебола, когато свърша с теб.
— Какво? Какво, по дяволите, съм направила?
— Не знам, но всичко това трябва да е по твоя вина.
— Току-що каза, че не е.
— Излъгах.
— Ти си тази, която донесе пистолет на купона. — Когато тя отказа да отрази този малък слон в стаята, аз си извадих телефона и набрах един стар семеен приятел.
— На кого се обаждаш?
— Нони. Отиваш на неговите курсове. Следващият започва утре сутрин в осем часа и ти ще си там.
— Какво? — Тя се опита да грабне телефона, но избегнах нападението й, както Мистър Мияги2 избягва ударите на противника. — Не ми трябва разрешително за носене на скрито оръжие.
— Съществува нещо, наречено „безопасност при работа с оръжие“, Кук — казах, вдигнала показалец, за да я прекъсна. — А ако носиш скрит пистолет, значи ти трябва разрешително. Курсът продължава осем часа утре и седем в неделя.
Тя отново се хвърли към телефона. Пропусна.
— Това е целият ми уикенд. Имам планове.
— Маратон на „Дневниците на вампира“ не са планове.
Тя ме погледна така, сякаш си бях изгубила ума.
— Някога виждала ли си братята Салваторе? Пресвета майко на джинджифиловите курабийки. И щях да правя енчилади, които да ядем другата седмица.
Бляк! Знаеше, че от това ще ме заболи. Въздъхнах пораженчески.
— Тогава очевидно и двете ще направим огромна саможертва.
Нони вдигна, измърморвайки сърдито нещо за часа. Странно беше. Продължих напред, обяснявайки му ситуацията, докато Куки следеше всяко движение на чичо Боб. Или, добре де, попиваше всяко движение на чичо Боб. Той се консултираше с един от цивилните полицаи, а Куки очевидно намираше действията му за хипнотизиращи.
Това беше притеснително.
— Благодаря, Нони.
— В момента те мразя — каза той.
— В името на соса за печене, само девет и половина е. Кой спи в девет и половина в петък вечер? — Затворих и казах на Куки: — Вътре си.
— Фантастично. — Каза го, но не мислех, че го има предвид.
— Нали? Добре, значи, той ще ти задава доста въпроси, за да определи умствената ти устойчивост. Колко добра си в лъгането?