Обмислях да го попитам, но друго движение привлече вниманието ми към една жена, стояща до мен. Руса. Мръсна. Но стояща. Не свита на кълбо или люшкаща се напред-назад. Беше красива. Афроамериканка с дълга коса, изрусена така, че да пасва на Белите пясъци21. Тя ми се усмихна, а още една застана до нея. После още една и още една, докато всичките жертви на Саул Усери не застанаха до леглото ми. Заобиколиха ме, хубавите им лица бяха изпълнени с топлина.
Почувствах се зле задето първото им впечатление за мен бе като за трепереща купчина от рани.
Една от тях пристъпи по-близо. Афроамериканката, която се усмихваше. Можех да видя олющената червена боя на върха на ноктите й. После почувствах нещо. Нея. Същността й. Тя пристъпи напред и премина и в този миг видях брат й да я пръска с маркуч с вода пред момчето, което беше харесвала в началното училище. Видях тортата за шестнадесетия й рожден ден и ментово зелената рокля, която бе носила на бала, който родителите й бяха организирали в нейна чест. Видях раждането на първото й дете. Момченце на име Руди. И видях благодарността й за онова, което бях сторила. Бях заловила мъжа, който й бе отнел всичко това и тя беше благодарна.
И Рене, името й беше Рене, ми остави нещо на раздяла. Както и следващата.
Премигах през замайването, което все още усещах, и гледах. Друга жена пристъпи до мен, протегна крак и скочи, сякаш вървеше по ръба на трамплин за скачане във вода. Тя пропадна през мен, името й беше Блеър и видях боядисаните й с възли тениски по време на летен лагер, как язди кон във фермата на дядо си и целува момче на име Харолд под пейките по време на футболен мач.
Следваща по ред дойде жена на име Синтия. Тя печеше ябълкови пайове за майка си, когато била малка, но след като баща й ги изоставил се захванала с наркотици. Лиса имала костенурка на име Леонардо и мечтаела да бъде нинджа. Емили била родена със слаба форма на аутизъм. Въпреки препятствията, които животът поставял пред нея, тя бе стигнала до колежа. Майка й бе плакала през първия й ден там. Беше плакала повече на тридесетия ден, когато Емили си била забравила ключа за стаята и един мил човек от поддръжката на име Саул й отворил вратата.
Лашон. Вики. Кристен. Делорес.
Вдишвах техния дар и той преминаваше през мен като приливна вълна.
Морийн. Мей. Бетани. Една по една, отново и отново, докато накрая само Фейт стоеше до мен.
Техният дар беше сила. Даваха ми всичко, което им беше останало, всичката сила и енергия, които можеха да създадат, за да се излекувам, те ми я оставяха. Преминаваше през мен, затопляща и възстановяваща.
Когато всички, с изключение на Фейт, бяха преминали отвъд, Рейес се изправи и отиде в банята. Фейт ме потупа по косата, после се мушна обратно под леглото ми, не желаейки все още да последва другите. Чух течаща вода, усетих ръцете му, когато ме вдигна, гърдите му, докато ме носеше. Той нежно свали дрехите ми. Имах някои слаби изгаряния, но те не можеха да се сравнят с гърба и с наранения ми крак. Когато бях напълно съблечена, той отново ме вдигна и ме положи във водата.
Стегнах се, когато тя потече по разрезите на гърба ми. Кой да знае, че катарамата на колана може да причини такива щети? След момент осъзнах, че ноктите ми се впиваха в плътта му. Той изглежда не възразяваше, но аз се отпуснах и разхлабих хватката си като се потопих повече във водата. Той взе сапуна и започна да сапунисва ръцете си. Би трябвало да съм засрамена, но не бях. Докосването му беше толкова нежно, докато ме миеше, големите му ръце обхождаха тялото ми и все пак нямаше нищо сексуално в ласките му. Този път беше грижовно, а не изискващо. Беше лекуващо, а не очаквателно. Той ме положи назад и с масажиращи движения втри шампоан в скалпа ми, изплакна, после ме вдигна от водата.
Почувствах се хиляда пъти по-добре. Миризмата на бензин беше отслабнала и бе заменена от свежа, плодова смес от аромати. Силата от жертвите на Саул препускаше в мен, докато Рейес ме подсушаваше, уви ме с одеяло и ме остави да лежа върху Софи, докато той смени чаршафите ми. Бегло си спомням как бях отнесена обратно в стаята ми, бях пъхната между чисти чаршафи, беше ми дадено някакво обезболяващо.
Единственото нещо, което изглежда не се променяше, бе, че когато бях ранена, бях много сънлива. Колкото по-тежки бяха нараняванията, толкова повече ми се спеше. Така че проспах целия следващ ден, събуждайки се само за да дам на чичо Боб основата на онова, което щеше да се превърне в показанията ми — минус цялото нещо с почти изнасилването, за което все още не можех да говоря — и за да поприказвам с много притеснената Куки, която се кълнеше, че никога, никога, никога няма да ми прости, че не съм я събудила.