— Ако вече си съгласен с мене, капитане, че Светият кръст е изоставил в битката твоя „Санта Кроче“24, тогава наистина ще ти кажа онова, което ви очаква. Ти, хората ти и галерата ти ще си отидете, без да бъдете одраскани. При това ще пътувате по-леко от преди, понеже…
— Понеже?
— Понеже според законите на Българското царство онзи, който наруши границите му с цел да избегне законното да̀ждие, му се отнема цялата стока. Това е!
Спарвиеро се огъна, сякаш някой го бе ударил с пестник в корема.
— Трябваше да ме убиеш, Кремен, син на Видул — каза глухо, когато най-сетне възвърна дарбата си да говори. — И ако слушаш мене, имаш още време, за да поправиш грешката си.
— Защо?
— Знаеш ли какво значи на моя език „спарвиеро“? Не? Ястреб, капитане. Тежко̀ ти, щом в мое лице току-що си спечели за враг един ястреб. Ще те преследвам по суша и море, в ада ще те преследвам, но ще ти отмъстя.
Кремен се изсмя — шумно и от сърце, като малко момче.
— А ти знаеш ли какво правя аз с ястребите, капитане? Обучавам ги да ми служат и да ловят за мене зайци и лисици, както другите правят със соколите.
— И все пак пази се от отмъщението ми, българино.
— Тогава, ако искаш, да си сменим корабите, Джанлука Спарвиеро — продължи да се смее Кремен. — Защо ли? Ти може би не владееш писмеността ни, иначе щеше да разбереш, че моят кораб се нарича „Отмъстителят“. Всичко би си отишло на мястото, нали? Отмъстителят ще преследва, а Светият кръст ще закриля преследвания…
2
Тази сутрин Трошан изглеждаше не на себе си от радостна възбуда; докато го гледаха как ситни из многобройните стаи на къщата, определена за седалище на кефалията25, слугите и слугините шепнешком подмятаха, че той сякаш не ходеше, а се носеше на една педя над земята. Имаше нещо вярно в тези злоезичия. Днес Трошан не го свърташе на едно място. Той шареше като невестулка от стая в стая или нагоре-надолу по стълбищата и час по час спираше да прочете пристигналата нощес по нарочен пратеник заповед от Търновград. Най-сетне, като не знаеше пред кого да даде израз на ликуването си, той почука на вратата на Благовеста. Както и очакваше, дъщеря му везеше до прозореца.
— Заповед на царя — започна направо Трошан. — С Кремен е свършено.
Девойката вдигна очи от гергефа. Лицето й видимо потъмня.
— Учудвам се — каза, след като размисли. — Цар Светослав има славата на мъдър и справедлив човек, пък…
— Може би тази повеля, скрепена с печата му, да е доказателство именно за тази негова мъдрост, Благовесто. Дързостта на Кремен да ни възправя на своя глава срещу могъщата Генуа трябваше най-сетне да бъде чукната по носа.
Благовеста остави настрана гергефа и панерчето с разноцветните конци и взе свитъка от ръката на баща си. Може би сметна, че светлината не й бе достатъчна, та стана и отиде до самия прозорец.
Както винаги, когато я гледаше, сърцето на Трошан се изпълни с нежност. Той се мъчеше да го прикрива, но за никого не беше тайна, че Благовеста бе слабостта на живота му. Намерила се бе твърде късно — когато брат й вече служеше като алагатор26 и когато Трошан и жена му Божидара отдавна се бяха примирили, че Бог няма да ги ощастливи с втора рожба — та те приеха раждането на дъщеричката като блага вест на Провидението и всъщност затова й дадоха това име. Но късното раждане не беше единствената причина за нежната привързаност на варненския кефалия към дъщеря му. Дори и безпристрастните странични люде признаваха, че Благовеста е чудно създание на природата. Височка за своите седемнадесет години и стройна (бащата би предпочел да я види малко по-пълна), тя имаше гъсти, тъмнокестеняви коси, които събираше по такъв начин над челото, че изглеждаше като с диадема от лъскава свила. От майка си, която не помнеше (Божидара не се бе съвзела от късното раждане и няколко месеца след като бе дала живот на момиченцето, си отиде от света), тя бе наследила високото и лъхащо на прямота чело, тънките вежди, очите с цвят на бадем и естествената розовина на устните.
— Чудовищна несправедливост! — рече девойката, докато връщаше писмото. — Готвите се да накажете Кремен за нещо, за което би следвало да го обсипете с награди.
Царското повеление беше многословно и засукано, какъвто изобщо беше стилът на нотариите27 от дворцовото деловодство, но в общи линии съдържаше точно онова, което каза Благовеста: ако отново дръзне да нападне генуезки кораб, на Кремен, син на Видул, да бъде отнета длъжността военачалник на корабните войски на царството, да бъде отлъчен от войската и да се лиши от всички права.
25
Кефалия — управител на голям град, който имал функциите и на управител на околността, обединяваш в себе си административната, съдебната и военната власт (срв. дукс и катепан).