— О, Боже!… — каза само. Беше едновременно въздишка и изумление.
Трошан разбра, че е победил. Той измъкна меча на Кремен и го подаде на хората зад гърба си, после, без да скрива злобната си радост, хвана началническите знаци на младия човек и ги изтръгна със сила. Те се откъснаха заедно с парчета от кафтана.
— Това беше от господаря ни — заяви ликуващо кефалията. — А ето ти „награда“ и от мене. От мене лично, Трошан, син на Властимир.
И с тези думи замахна с бича. Гъвкавите жили се осукаха около врата на Кремен, опасаха го и краят им плесна шумно върху лицето, като раздра бузата му. Младият мъж въобще не трепна, макар че от лицето му се проточи вадичка кръв. Той гледаше втренчено в Трошан; очите му бяха станали металносиви, а зениците се свиха колкото две просени зърна. Той произнесе с глас, в който всяка дума беше като късче лед:
— Отнемането на сана ще ти простя, кефалио — ти изпълняваше заповед. Но кълна се в Бога, за този удар ще си платиш…
В отговор Трошан отново замахна с бича, но навреме спря ръката си. Защото точно в този момент Благовеста, която досега стражите бяха закривали с плътната си въоръжена редица, излезе напред, извади батистена кърпичка и попи кръвта от лицето на разжалвания воин.
— Защо стори това, Благовесто? — попита той.
Те, разбира се, се познаваха — можеше ли военачалникът на корабните войски да не познава семейството на кефалията на града, в който беше и местослужбата му?
— Защото аз винаги съм уважавала не само воина Кремен, но и човека Кремен — беше простото и обяснение.
Едва сега той сведе поглед към нея. И сините очи срещнаха бадемовите…
— За спомен от мене запази тази кърпичка — каза й. — Не за самата кърпичка, а заради кръвта. Така винаги частица от човека Кремен ще бъде до тебе и ще ти напомня неговата благодарност.
Тя кимна. Две сълзи като бисери се хлъзнаха от дългите й мигли.
— Ще я запазя, обещавам.
— А ще ми направиш ли един дар? Сега, когато според думите на баща ти съм напъден от войската и съм извън закона? — Тя кимна мълчаливо. — Подари ми токите на колана си, Благовесто.
Без да каже дума, девойката откачи колана си и му го подаде. Едва сега Трошан се съвзе и се развика на воините зад гърба си:
— Какво зяпате, никаквици такива? Не чухте ли, че тази човешка отрепка е вече извън закона? За украса ли са копията в ръцете ви?
Стражите пристъпиха, но объркано и плахо — тъй или иначе допреди минута в лицето на Кремен те бяха виждали най-висшия по сан представител на българската войска в града, много по-нагоре по стълбицата от техния кастрофилакс40. Но в същото време се съвзе от изумлението си и народът. С гневни викове людете, мъже и жени, се спуснаха с невъоръжени ръце срещу войскарите, заблъскаха ги, задърпаха ги настрана.
Кремен, син на Видул, използува възникналата суматоха и с един внезапен скок се шмугна сред тълпата.
Никой повече не го видя.
I. В сметището на четирите морета
Ако се вярваше на приказките, които се ширеха по пристанищата на Понтийско море, не съществуваше нещо под слънцето, което да учуди Созопол и созополци. Вярно ли беше или не, но във всички случаи пристигането на „Кротушка“ в този слънчев априлски ден на лято от Христа 1306-то съвсем не отмина незабелязано и се превърна в злободневието на старинния пристанищен град.
Преди всичко заради самото пристигане. Отколе се знаеше, че тук не спираха галери, а доколкото все пак се случваше да се отбият, те спущаха котви далече от брега, стоварваха или вземаха, за каквото бяха дошли, и бързо-бързо поемаха пак по синия си път; не само дългият опит беше показал, че тук пристанището не е като за подслоняването на големите, тежки и газещи дълбоко галери, но се говореше, че това било отбелязано и в портуланите.41 После галерата имаше толкова особености, че за людете тук, които — где на шега, где наистина — казваха, че кръвта им е добре размесена с морска вода, тя възбуди интереса им и за цели дни остана в центъра на тяхното внимание.
Беше от най-бързите кораби, които по това време бродеха по моретата — от типа на леката венецианска галера, ще рече — с около сто и петдесет гребци на борда (в разноезичния Созопол тях ги наричаха и галоери, и шиурми42); познавачите дори добавяха, че в едно или в друго по нея откривали майсторството на корабостроителите от Венеция. А се споменаваше неизменно „от типа на“, защото странната галера и приличаше на венецианските, и се отличаваше от тях. Например една от отликите беше в броя и вида на мачтите: не беше с една или две малки мачти, както беше прието, а с три — непривично голяма в средата и две по-обикновени към носа и кръмата. Друго различие откриваха в тарана43 й; той не беше висок и надводен, а почти до морската повърхност. Чудновато беше и името на кораба. Във време, когато корабите носеха предимно имена на светци-закрилници или по-рядко — военните — разни победоносни или разпалващи юначеството и когато съдовете, намерили свърталище в Созопол, най-често биваха с добре заличени имена, кой, за Бога, ще кръсти една нова-новеничка галера „Кротушка“? Изненада будеше и това, че доколкото се виждаше от брега, всички на борда на „Кротушка“ бяха в еднакви дрехи — жълт кафтан на кафяви гащи. И това, представете си, именно в Созопол, където всеки обличаше, каквото му е паднало и най-честата дреха беше риза в който и да е цвят на дъгата, отдавна не видяла корито и сапун, и също така разноцветна кърпа на главата, вързана вместо шапка.
41
Всъщност забраната за влизане на галери в Созополското пристанище се е съдържала не в портуланите — днешните лоции, — а в изричен декрет от епохата на съвета на генуезките колонии в Черно море. Според изследванията на Владимир Павлов единственото българско пристанище, в което галерите можели да влизат спокойно и да намират сигурност при всички сезони и атмосферни условия, била Варна.
43
Таран (ст.тер.) — старинно бойно пробойно средство; в корабоплаването — облечен с метал рог на носа на кораба, за пробиване корпуса на противниковия плавателен съд.