Джералд Даръл
Пияната гора
На жена ми Джеки за спомен от прерийните животни и от други bichos
Увод
В тази книга се разказва за шестмесечното пътешествие до Южна Америка, което предприехме с моята жена през 1954 г. Възнамерявахме да направим сбирка от обитаващите тази част на света редки животни и да ги доставим живи на някои зоологически градини в Англия. От наша гледна точка това пътешествие завърши с неуспех, тъй като редица непредвидени обстоятелства объркаха напълно плановете ни. Нашето пътешествие трябваше да се състои от две части. Преди всичко искахме да се спуснем до най-южната точка на континента, до Огнена земя, и там да уловим патици и гъски за Севернското дружество за охрана на водоплаващите птици. Когато пристигнахме в Буенос Айрес, разбрахме, че сме попаднали в разгара на туристическия сезон и всички билети за самолетите, отправящи се на юг към аржентинските езера и оттам за Огнена земя, са продадени за месеци напред. Пътуването с параход бе свързано със същите трудности. Понеже нямаше да успеем да се доберем до нашата цел по време на гнезденето на птиците, ние се отказахме с голямо съжаление от тази част на пътуването. Нашият втори план предвиждаше да се отправим за Парагвай и в продължение на няколко седмици да събираме животни, след което, без да бързаме, да се върнем в Буенос Айрес по реките Парана и Парагвай. И този план се осуети, само че по политически причини. И така вместо с голяма сбирка ние се завърнахме от Южна Америка само с няколко животинки. Но даже и неуспехът има светли страни, защото тези животни се постарах да опиша в настоящата книга.
Saludos!
Когато параходът вряза нос в пристанището, ние се облакътихме на перилата и вперихме очаровани погледи в постепенно разкриващата се край нас панорама на Буенос Айрес. Небостъргачите впиваха върхове в яркосиньото небе като разноцветни сталагмити, изпъстрени с милионите блеснали на слънцето прозорци. Продължавахме да съзерцаваме възхитени, когато параходът пристана край един от трите кея, и над главите ни надвиснаха огромни сгради, неясните отражения, на които се запоклащаха в леко вълнуващите се тъмни води. Размишленията ни за съвременната архитектура прекъсна един мъж, така поразително приличащ на Адолф Менжу1, че за миг дори се усъмних дали наистина се намираме на другия край на американския континент. Като си проправяше надменно път през препълнената палуба с жестикулираща, крещяща и воняща на чесън тълпа от емигранти, той се изправи пред нас спокоен, без да бърза, и в такъв безупречен вид, че човек едва ли можеше да повярва, че температурата на сянка достигаше около 90° по Фаренхайт2.
— Джибс, от посолството — представи се той и се усмихна. — Търсих ви навсякъде из първа класа. Никой не ме предупреди, че пътувате тук, долу.
— И ние не знаехме, че ще пътуваме тук, докато не се качихме на парахода — обясних му аз, — но беше вече много късно.
— Това… хъм… хъм… пътешествие, вероятно е било твърде необичайно за вас — забеляза мистър Джибс и хвърли гневен поглед към един едър испански селянин, който се изплю възторжено на косъм от крака му — при това според мен тук е и твърде влажно.
Мистър Джибс започна ужасно да ми харесва.
— Дребна работа — отвърнах небрежно аз, — трябваше да бъдете тук в бурно време, тогава наистина става много влажно.
Мистър Джибс леко потръпна.
— Представям си колко много ви се иска да слезете на брега — каза той. — Всичко ще се уреди и ще ви преведа за минута през митницата.
Моята симпатия към мистър Джибс премина в дълбоко уважение, когато видях неговото непринудено държание в митницата. Усмихнат, вежливо и в същото време уверено разменяше тук-там по някоя и друга дума с чиновниците. Той извади от джобовете си някакви огромни бланки, изпъстрени с червени печати, за десетина минути измъкна нашия необикновен багаж от митницата и ние го натоварихме на таксито. След това се понесохме по широки като река Амазонка улици, оградени от небостъргачи, дървета и прекрасни паркове. Само час след нашето пристигане бяхме настанени в чудесен апартамент на седмия етаж, с изглед към пристанището. Мистър Джибс отскочи до посолството сигурно да извърши още няколко чудеса до обяд и ни остави да си отпочинем от пътуването. След половинчасово обучение в сложното изкуство, свързано с употребата на аржентинските телефони, ние прекарахме един приятен час, като позвънихме на всички, до които имахме препоръчителни писма, и им съобщихме за нашето пристигане. Тези хора се оказаха много на брой, тъй като моят брат живя известно време в Аржентина и като прояви коравосърдечно безразличие към съдбата на своите приятели тук, ме снабди с имената и адресите им. Няколко дни преди заминаването ни от Англия получихме от него пощенска картичка, надраскана със следното загадъчно съобщение: „В БА не забравяйте да се свържете с Бебита Ферейра, Calle Posadas 1503, най-добрата ми приятелка в Аржентина. Същински бонбон.“ Често получавам такъв вид информация от моя брат.