Не бяха останали никакви следи, по които да намери доковете за корабите, плуващи по океана. Вярно, по хълмовете, където мислеше, че може да се е намирал Хоумпорт — опитваше се да превърне координатната система на пулта в познатите му навигационнии стойности, — имаше групи здания. Но той не можеше да каже дали са от стария град.
Този път определено чу звук и можеше да каже, че идва от кухнята.
— Кой е? — извика Виктор. Чу вратата на фризера да се затваря, но не последва никакъв отговор. Озадачен, Виктор отиде до килера с храна.
Някой излизаше през другата врата — бързо, сякаш не иска да го видят. Виктор стоеше и мигаше. Фруктиерите бяха пълни с пресни плодове. Купът използвани чинии беше изчезнал.
„Така значи се върши домакинската работа тук — помисли си той смаяно. — Но колко странно, че се върши от някой толкова тантурест и с кожено палто!“
Нрина се върна след половин час и той я посрещна е въпрос.
— Да, разбира се — каза тя изненадана, че я пита. — Естествено, че трябва да има някой, който да върши тази работа. Кой иначе ще я върши? Видял си гили47.
— Гили? — повтори Виктор и примигна, като свърза звука на думата с онова, което беше зърнал. — Да не искаш да кажеш горили?
— Наричат се „гили“, Виктор — каза Нрина. — Не знам какво е „горила“. Те са свързани с хората, но не са много интелигентни — обикновено. Разбира се, ние ги модифицирахме, за да бъдат малко по-умни… и по-малко агресивни и силни. Въпреки това не могат да говорят.
— Вие сте ги модифицирали? — повтори той.
— От генетичен материал, които намерихме във фризерите, да. Защо не? Да не мислиш, че правя само човешки същества?
— Не знам какво правиш — отвърна той огорчено. Сигурно дори Нрина усети това, защото за момент го погледна сериозно. После се засмя.
— Е, защо да не ти покажа? Искаш ли да видиш как работя?
Нрина оформяше едно същество. Виктор започна да разбира, че тази жена е важна личност, звезда, известна из цялата жизнена среда. Тя беше забележителна дори сред малкия брой високо уважавани хора, които проектираха жива архитектура. В техните лаборатории бяха създадени прислужниците гили. Също и животните за храна, и растенията; както и прекрасните и чудно миришещи цветя, които украсяваха пространствата, сред които живееха. Макар че основната им задача беше да правят бебета по поръчка, тя и нейният помощник Декадак можеха да правят почти всичко.
Декадак не беше доволен от това посещение. Настоя Виктор да облече мантия, а след това да сложи и шапка.
— Кой знае какви паразити може да има в тази отвратителна козина на главата му — каза Декадак. Той самият беше почти плешив.
— Е, може би същите като в моята коса — каза Нрина и се засмя. Декадак се изчерви.
Въпреки това Виктор сложи шапка.
Накрая Декадак прецени, че Виктор отговаря на санитарните изисквания, обърна се и започна работа. Посредством клавиатурата на пулта представи голяма картина на стенния екран. Беше триизмерно изображение на млада жена. Приличаше на Нрина, но беше брюнетка, докато Нрина беше блондинка и очите ѝ бяха разположени по-близко.
— Коя е тази? — попита Виктор.
— Не трябва да говориш, докато работим — смъмри го Декадак. — Една жена. Още не е родена. Родителите ѝ искат да изглежда така и такава ще я направим. Не задавай повече въпроси, докато не свършим.
Виктор разглеждаше образа на детето, което не само че не беше още родено, но дори не беше заченато, докато Нрина и Декадак подбираха ДНК-структурите, които да дадат желаната височина и цвят на очите, форма на пръстите и извивка на стъпалото. Тази част от процеса не му беше интересна просто защото той не можеше да следи какво става. Под холографския образ имаше дисплей с променящи се символи и числа — спецификации, предположи Виктор, макар че не можеше да ги разчете. Несъмнено те работеха не само върху външния вид, но и върху нервните структури и характера — е, нали тези хора бяха решили какви качества да има тяхното дете.
Но каквото и да беше желанието им, Нрина можеше да го осъществи. За нея не беше проблем да подготви генетично копие, което да отговаря на поръчката, а останалото беше въпрос на рязане, заглаждане и съгласуване.