Имаше достатъчно време за наблюдаване. След като малката му флота беше пусната по ненасочен полет — наистина ненасочен, защото тя нямаше никаква цел, просто я изпрати надалеч — Файв почти нямаше работа.
За него това не беше проблем. Файв не се отегчаваше. Беше му много добре да не върши нищо. Той просто чакаше на своята бавно изстиваща малка планета и наблюдаваше потъмняването на звездите, тъй като техните енергии бяха изразходвани за създаване на гравитационни частички, които движеха звездния куп. Файв нямаше много „чувства“, но притежаваше нещо като общо чувство на задоволство от изпълнение на първата част на своята задача. Понякога се чудеше дали е предвидено да има и втора част. За Файв актът на „чудене“ не означаваше тревога или размишление, или терзание за възможностите; беше повече като саморегулиращ се термостат, който непрекъснато проверява температурата на обработваната партида, или борсов агент, който преглежда купчинката поръчки преди да приключи деня, за да се увери, че няма неизпълнени. Файв беше уверен, че ако Уон-Ту иска от него нещо друго, сигурно ще му каже.
В същото време той беше не „стреснат“, но най-малкото „предупреден“, когато откри, че чуждоземен артефакт приближава неговата планета.
Разбира се, Файв знаеше какво да прави с него. Неговите предписания включваха инструкции за защита срещу всяка заплаха, така че когато артефактът стреля срещу планетата, Файв просто пренастрои част от енергиите си и изстреля високотемпературна плазмена мълния и към обекта в орбита, и към по-малкия, влизащ в атмосферата. А когато се увери, че никой от двата повече не функционира, прегрупира малка партида гравифотони да преместят по-големия обект настрана — не много; просто в някаква елиптична орбита, която да го държи на разстояние.
Остана обектът, който вече беше влязъл в атмосферата.
Той беше много малък и очевидно много примитивен, за да представлява някаква заплаха. Файв хвана падащото нещо в мрежа от гравискалари и го свали на повърхността на Небо да го разгледа.
И откри, че обектът е кух — и че съдържа няколко странни неща, които се движеха самостоятелно. Не бяха метални. Бяха от меки влажни съединения на въглерода и издаваха един към друг акустични звуци.
Изглеждаха почти живи.
Това създаваше малък проблем за малчугана, наричан Файв. Неговите инструкции не предвиждаха такава странна ситуация. Той почти беше готов да дръзне да контактува с Уон-Ту, за да иска инструкции.
Контактът малко закъсня, защото Файв не беше често в ума на Уон-Ту.
Всъщност Уон-Ту беше доста затруднен. Той не обичаше да говори на своите деца-съперници, защото винаги съществуваше рискът да разкрие някоя стратегическа информация не на когото трябва. Но искаше да върши нещо интересно.
Милиардите години, прекарани в скука, го бяха научили да си създава много развлечения и едно от тях беше просто да се чуди. В това отношение той приличаше много на човешките същества, за които никога не беше чувал — любопитството му беше безгранично.
Едно от нещата, за които се чудеше (също като хората), беше Вселената. В това отношение Уон-Ту беше по-щастлив от хората. Той можеше да вижда по-добре и много по-далеч от тях.
Разбира се, Уон-Ту не можеше изобщо да „види“ нещо извън своята собствена звезда, защото плътната обвивка от йони и парчета от нейното ядро не пропускаха никаква светлина отвън. Много по-лесно е да видиш нещо през оловни листове, отколкото през плътна плазма.
Хората астрономи обаче не са по-добре. Онази част от тях, която се чуди, е човешкият мозък, а мозъкът изобщо не може да вижда. Той се нуждае от външни органи — очи, — за да улови фотони. Но очите всъщност не са нищо повече от телевизионна антена, която не може да ни покаже на екрана как съседът си остри молива. Например всичко, което вършат човешките очи, е да записват наличието или липсата на фотони върху своите пръчици и колбички и посредством невроните и техните синапсиси33 да предават тази информация до онази част на човешкото тяло, наречена кора на главния мозък. Там образите от пръчиците и колбичките се възстановяват точка по точка. „Виждането“ е резултат от съвместното усилие между събирачите на фотони и разпознаването на образи — и, накрая, познавателните части на онази мокра буца меки клетки на човека, с които той мисли. Следователно по един своеобразен начин то приличаше на виждането на Уон-Ту.
Затова не е чудно, че многократно по-големият мозък на Уон-Ту можеше да вижда несравнимо повече.